Феликс Палма - Картата на времето

Втората част на романа щеше да описва пътешествието, което щеше да извърши главният герой, за да изпробва машината си, щом изпратеше гостите си. В памет на Мерик, той щеше да се отправи към тайнствения океан на бъдещето — едно бъдеще, което Уелс очерта набързо, но с интересни щрихи пред издателя на „Нашънъл Обзървър“. Това бе посрещнато със съмнение от Хенли — огромен мъж, почти исполин, осъден да се подпира на патерица заради една небрежна хирургична операция в младите му години (той, впрочем, бе послужил за вдъхновение на Стивънсън при описанието на Дългия Джон Силвър). Да се говори за бъдещето бе рисковано. В литературните кръгове се носеше мълвата, че самият Верн е написал роман, озаглавен „Париж през двайсети век“, в който показвал утрешния свят. Ала Пиер-Жул Етцел, неговият издател, бил отказал да го публикува, понеже не одобрявал Верновата представа за 1960 г., когато осъдените биват екзекутирани с електрически ток и съществува мрежа от „фотографски телеграфи“, позволяваща да се изпращат факсимилета на документи до коя да е част на света — за издателя тази картина била колкото наивна, толкова и песимистична. Пък и Верн явно не бил единственият, който се впускал да гадае бъдещето. Мнозина други също се опитвали и на свой ред търпели неуспех. Уелс обаче не се обезкуражи от думите на Хенли. Наведе се напред на стола си и се впусна в контраатака, като го увери, че хората искат да четат за бъдещето и че някой ще трябва да се осмели да издаде първия роман, който го описва.

Ето как през 1893 г. „Историята на пътника във времето“ започна да излиза на части в престижното списание „Нашънъл Обзървър“. Но, за разбираемо отчаяние на Уелс, романът не бе публикуван изцяло, тъй като списанието бе продадено от собствениците си и новият управителен съвет предприе характерната за такива случаи чистка, при която под ножа отидоха както Хенли, така и неговият литературен проект. За щастие, на Уелс не му остана много време да се окайва за лошия си късмет, защото Хенли, подобно на своето alter ego от романа на Стивънсън, бе костелив орех. Той веднага пое кормилото на „Ню Ривю“ и предложи на писателя да приюти на неговите страници проекта за пътника във времето; дори убеди твърдоглавия издател Уилям Хайнеман да публикува романа.

Насърчен от упорития Хенли, Уелс се приготви да завърши достойно злополучната си творба. Ала както ставаше обикновено, това се оказа мъчно начинание, затруднявано от привичните спънки, макар че този път те бяха от далеч по-безславно естество. По лекарски съвет той отново се бе преместил в провинцията заедно с Джейн, в един скромен пансион в Севъноукс 23 23 Севъноукс — град в Югоизточна Англия, графство Кент. Намира се на 35 км югоизточно от Чаринг Крос в Лондон. . Но заедно с кервана от сандъци и ракли, оглавяван от ракитовата кошница, пътуваше и госпожа Робинс — подобно на някаква вехтория, която никой не смее да изхвърли. По това време майката на Джейн вече бе усъвършенствала до неизразими висоти ролята си на пиявица, подкопавайки дори здравето на дъщеря си, която от неспирния порой от укори бе заприличала на блед и посърнал болник. Както и сами разбирате, жената не се нуждаеше от подкрепление в нескончаемата си война против Уелс, но въпреки това намери неочакван съюзник в лицето на собственичката на пансиона, когато последната узна, че всяка нощ в стаите, които бе отдала под наем, се консумира не брачен съюз, а неблагочестивото съжителство на една богобоязлива девойка с покварен тип, ответник в бракоразводен процес. Сражавайки се на два открити фронта, Уелс с мъка успяваше да се съсредоточи над работата си по романа. Единствената му утеха бе, че онази част от творбата, на която криво-ляво се опитваше да придаде форма — пътуването на главния герой в бъдещето, — го интересуваше много повече от написаното до момента, защото му позволяваше да насочи романа към сферата на социалната алегория, където можеше да отрази вълнуващите го политически въпроси.

Убеден, че в далечното бъдеще човечеството е постигнало високо развитие както на научно, така и на духовно ниво, пътникът във времето, яхнал своята машина, се впуска в просторите на бъдния свят, за да се спре в лето 802 701 — произволно избрана година, достатъчно отдалечена, за да може да провери на място своите предсказания. Осветяван от трепкащото сияние на една парафинова лампа и тормозен от заканите на хазяйката, които августовският бриз донасяше до прозореца му, Уелс описваше — ту плавно, ту с мъка — нахлуването на изобретателя в един свят, подобен на вълшебна градина. Този рай е обитаван от елоите — извънредно красиви и нежни хора, изящен резултат от една човешка еволюция, която не само е отстранила слабостите на вида, но пътьом е успяла да се отърве и от грозотата, грубостта и други естетически пречки. Както установява пътникът от общуването си с тях, крехките елои живеят мирно и в хармония с природата, без закони и правителства, свободни също така от болести, икономически притеснения и всякакви усложнения, които биха затруднили оцеляването. Те явно не познават и понятието за частна собственост: всичко се споделя в тази злачна градина, в този обществен рай, който въплъщава най-добрите пророчества на Просвещението относно бъдещето на цивилизацията. Като един доброжелателен и донякъде сантиментален демиург, Уелс дори направи така, че героят му да завърже приятелски отношения с една от елоите на име Уийна; изобретателят я спасява от удавяне в реката, след което тя го следва неотклонно навсякъде, запленена като дете от чара на странника. Дребна и крехка като статуетка от дрезденски порцелан, Уийна използва и най-малкото невнимание от негова страна, за да го окичи с гирлянди или да напълни джобовете му с цветя — жестове, разкриващи благодарността, която не може да му изкаже на своя език; при все че е звучен и сладък, той си остава обезсърчително непонятен за героя.