Феликс Палма - Картата на времето

С окончателната си поява на бял свят през май 1895 г. под заглавието „Машината на времето“ романът предизвика фурор. През август Хайнеман вече бе издал шест хиляди екземпляра без подвързия и хиляда и петстотин с твърди корици; всичко живо говореше за книгата, макар и не заради отрезвяващите й идеи. Уелс се бе постарал да представи една колкото метафорична, толкова и съкрушителна картина на крайните резултати, до които щеше да доведе закостенялото капиталистическо общество. Кой не би съзрял в морлоките еволюционния продукт на работническата класа, оскотяла от извънредно лошите условия на труд и изтощителната работа от тъмно до тъмно — труд, който светът дискретно изместваше под земята, запазвайки повърхността за перченето на осигурените класи? За да събуди съвестта на читателите, Уелс дори бе преобърнал обществените роли, превръщайки елоите, безполезни и красиви като каролингските крале, в храна за морлоките, които въпреки своята уродливост и диващина бяха на върха на хранителната верига. Но, за негова изненада, всичките му намерения да разтърси общественото съзнание избледняха пред възбудата, която предизвика идеята за пътуването във времето. Едно обаче беше ясно: независимо от причините романът, който бе написан при такива неблагоприятни обстоятелства и дори трябваше да бъде публикуван заедно с рекламна брошура, която да придаде тежест на неговите около четирийсет хиляди думи, бе отворил пред Уелс дверите на славата или поне го бе приближил към тях. И това бе много повече, отколкото той бе очаквал, когато написа първата от онези четирийсет хиляди думи.

Щом се видя като успял писател, първата му работа бе да изгори всички екземпляри от младежката си приумица „Аргонавтите във времето“, които успя да намери — досущ като убиец, който заличава следите от престъплението си. Не искаше да се разбере, че съвършенството, което всички приписваха на „Машината на времето“, е плод на проби и грешки, а не е изникнало в този си вид от неговия явно изключителен ум. Сетне се опита да се наслаждава на славата си, макар че не се оказа лесно. Беше успял автор, да — ала успял автор с голямо семейство, което да издържа. И въпреки че двамата с Джейн се бяха оженили и преместили да живеят в къща с градина в Уокинг (между кутиите за шапки на Джейн, подобно на пате сред пилета, бе пътувала и кошницата), Уелс не можеше да си позволи да се отпусне. Немислимо бе да се отдаде на почивка. Трябваше да продължи да пише, да пише каквото и да е, възползвайки се от обстоятелството, че е покорил витрините на книжарниците.

Естествено, това не представляваше никаква трудност за Уелс. Достатъчно бе да прибегне до помощта на кошницата. От нея — като фокусник, който бърка в цилиндъра си — той измъкна друг роман, озаглавен „Чудното посещение“. В него разказваше как в една гореща и влажна августовска нощ един ангел пада от небето и се приземява в мочурищата на селце, наречено Сидърфорд. Научавайки за появата на необикновената птица, селският викарий, който е любител орнитолог, излиза с пушката си, решен да я отстреля. Той дори успява да обгори с един изстрел красивото оперение, преди да се съжали над ангела и да го пренесе във викариата, за да го лекува. От това близко общуване свещеникът разбира, че макар да е различен, ангелът е прекрасно и благо създание, от което може да научи много.

Сюжетът на тази творба не принадлежеше на Уелс, точно както и „Островът на доктор Моро“, романът, който щеше да напише само няколко месеца по-късно; той обаче се опитваше да възприема това не като кражба, а като лична почит към паметта на изключителния човек Джоузеф Мерик, който две години след незабравимата чайна церемония се бе поминал по страшния начин, предсказан от Тривз. Това несъмнено бе по-деликатна почит от онази, която бе отдал на покойника самият хирург — Тривз, доколкото бе чул Уелс, понастоящем излагаше изкривения скелет на някогашния си пациент в един музей, помещаващ се в Лондонската болница. Мерик, както му бе казал писателят през онзи следобед, бе влязъл в Историята.

А „Машината на времето“, тази заплетена творба, която му дължеше толкова много, може би щеше да стори същото за своя автор. Кой би могъл да знае? Досега тя му бе предоставила не една изненада, каза си той, спомняйки си за машината на времето — същата като описаната в романа, — която държеше скрита на тавана си.

Здрачът вече заливаше света с бакърената си светлина, придаваща благороден вид на всичко, до което се докоснеше, включително и на Уелс; както си седеше тихо в кухнята, той приличаше на изображение на самия себе си, направено от тесто. Разтърси глава, за да прокуди спомените, отключени от жлъчната критика на „Спийкър“, и взе плика, който се бе появил в пощенската му кутия същия следобед. Надяваше се, че не съдържа писмо от поредния вестник с покана да предскаже бъдещето. След публикуването на „Машината на времето“ пресата явно го бе провъзгласила за официален оракул и неспирно го увещаваше да изяви предполагаемата си пророческа дарба на страниците на периодичните издания.