Феликс Палма - Картата на времето

— Мислите ли, че това ме утешава? — попита той с дълбока тъга.

— Би трябвало — отвърна Уелс, — защото времето на египтяните вече е отминало, господин Мерик.

Домакинът му не каза нищо. Продължи да гледа през прозореца, ала за Уелс бе невъзможно да прецени по лицето му, върху което болестта бе запечатала завинаги едно свирепо изражение, какъв ефект предизвикаха у него тези думи — може би донякъде сурови, но необходими. Докато домакинът му се отдаваше на самосъжаление, той не можеше да посрещне това с овации. Беше убеден, че едничката утеха, която Мерик би могъл да получи, идваше от собствената му уродливост — обричайки го на изолация, тя същевременно го превръщаше в уникално същество и по този начин му отреждаше място в Историята.

— Навярно имате право, господин Уелс — рече накрая Мерик, без да откъсва очи от безобразното си отражение. — Навярно ще е по-добре да се примиря и да не очаквам много от един свят като нашия, в който хората се боят от различното. Понякога си мисля, че ако един ангел се яви на някой енорийски свещеник, той не би се поколебал да го застреля.

— Вероятно е така — каза Уелс, развълнуван като писател от образа, описан от неговия домакин. И тъй като последният бе все така погълнат от отражението си, реши да се сбогува: — Много ви благодаря за чая, господин Мерик.

— Почакайте — оживи се Мерик. — Искам да ви подаря нещо.

Отиде до един малък шкаф и порови в него няколко минути, докато намери каквото търсеше. Уелс с недоумение видя, че това бе ракитова кошница.

— Когато признах на госпожа Кендал, че мечтата на живота ми е да бъда плетач на кошници, тя ми изпрати един занаятчия, за да ме научи — обясни Мерик, държейки кошницата тъй нежно, сякаш беше новородено или гнездо с птички. — Беше приятен и скромен човек, който имаше работилница на Пенингтън Стрийт, близо до Лондонските докове. Още от първия миг се отнасяше с мен така, сякаш видът ми не се различаваше от неговия. Ала когато видя ръцете ми, веднага ми каза, че ще е невъзможно да върша с тях такава фина работа като кошничарството. Много съжалявал, рече, но било очевидно, че и двамата само ще си изгубим времето. Но да се опитваш да осъществиш една мечта никога не е загуба на време, не мислите ли, господин Уелс? „Покажете ми как се прави — казах му, — едва тогава ще разберем дали сте прав, или не“.

Уелс гледаше съвършено изплетената кошница, която деформираните ръце на Мерик държаха с такава почит.

— Оттогава направих много кошници, които подарих на някои от гостите си. Но тази е специална, защото е първата, която изплетох. Искам да я вземете вие, господин Уелс — каза той, като му я подаде, — за да не забравяте никога, че всичко зависи от волята.

— Благодаря… — измънка Уелс трогнат. — За мен е чест, господин Мерик, истинска чест.

Сетне се сбогува със сърдечна усмивка и се отправи към вратата.

— Един последен въпрос, господин Уелс — обади се Мерик зад гърба му.

Уелс се обърна да го погледне, надявайки се, че не ще поиска да узнае адреса на проклетия Небогипфел, за да му изпрати друга кошница.

— Мислите ли, че вие и аз сме създадени от един и същ бог? — попита Мерик по-скоро с разочарование, отколкото със скръб.

Уелс потисна една унила въздишка. Какво можеше да отвърне на това? Докато прехвърляше наум няколко възможни отговора, Мерик изведнъж издаде някакъв странен звук, подобен на кашлица или грухтене, който го разтърси от глава до пети, заплашвайки да го разглоби на части. Разтревожен, Уелс се заслуша в тази шумна кашлица, която бликаше неконтролируемо от гърлото му, докато най-сетне разбра какво става. С Мерик не се случваше някаква беда — той просто се смееше.

— Това бе шега, господин Уелс, това бе само шега — обясни той, като прекъсна граченето си, виждайки уплахата на своя гост. — Какво щеше да стане с мен, ако не можех да се посмея над външността си?

Без да дочака отговор, отиде до работната си маса и седна пред недовършения макет на църквата.

— Какво щеше да стане с мен? — чу го Уелс да си мърмори сам с горчива печал. — Какво щеше да стане с мен?

Гледайки как борави с картона, съсредоточен в тромавите движения на ръцете си, Уелс изведнъж почувства как го залива огромно състрадание. И му се стори трудно да повярва, че това толкова искрено и мило същество канеше обществени фигури на чай с намерението да ги подложи на зловещото изпитание, за което бе загатнал Тривз. Сигурен бе, че от този контролиран досег със света Мерик искаше да получи само трошици нежност и разбиране. Най-вероятно самият Тривз му бе приписал тези тъмни намерения — може би за да сплашва посетителите, които не му се нравеха, или за да избави Мерик от изключителната му невинност, придавайки му едно дяволито лукавство, каквото той всъщност не притежаваше. Или пък, помисли си Уелс, който прекрасно знаеше, че хората се ръководят в действията си главно от лъжливи импулси, може би хирургът имаше една по-себична и амбициозна цел: да се покаже пред света като единственият човек, прозрял душата на съществото, в което отчаяно се бе вкопчил, съзнавайки, че така ще си обезпечи място редом с него на пиедестала на Историята. Тривз, мислеше с раздразнение Уелс, се възползваше от това, че лицето на Мерик бе ужасяваща маска, която не можеше да се свали и не отразяваше истинските му чувства, за да му приписва каквито си искаше намерения, знаейки, че никой — освен самият Мерик — не би могъл да го опровергае. А след като го бе чул да се смее, Уелс се запита дали тъй нареченият Човек-слон не му бе показвал една широка усмивка още от мига, когато влезе в стаята, усмивка, предназначена да успокоява смутените от вида му гости, мила и нежна усмивка, за която светът никога нямаше да узнае.