Феликс Палма - Картата на времето

От гледката дъхът му секна. Точно както го бе предупредил Тривз, деформациите придаваха на Мерик ужасяващ вид. Мъглявите фотографии, които Уелс бе виждал в университета, не го бяха подготвили за това, тъй като милостиво тушираха гротескната външност. Мерик се подпираше на бастун и бе облечен в тъмносив костюм; колкото и да бе парадоксално, тези дрехи, които трябваше да му придадат човешки вид, го правеха да изглежда още по-чудовищен. Стиснал здраво зъби, Уелс стоеше като парализиран пред него, борейки се да потисне естествения си импулс да се разтрепери. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите, а по гърба му започна да се стича струйка ледена пот, но не можа да прецени дали тези признаци бяха предизвикани от ужас, или от жал. Въпреки че се стараеше да запази каменно изражение, усети, че устните му треперят, опитвайки се може би да изобразят гримаса на уплаха, а същевременно осъзна, че очите му се навлажняват, поради което не знаеше какво да мисли. По време на този взаимен оглед, продължил цяла вечност, на Уелс му се прииска да пророни поне една сълза, побрала цялата му мъка, за да се покаже пред Мерик и пред самия себе си като чувствителна и състрадателна душа, ала влагата, насъбрала се в очите му, не преля навън.

— Предпочитате ли да си сложа качулката, господин Уелс? — меко попита Мерик.

Особеният му глас, който придаваше на думите едно някак течно свойство, сякаш се носеха в кален поток, отново сепна Уелс. Дали вече бе изтекло времето, което Мерик обикновено отпускаше за реакцията на своите гости?

— Не… няма да е нужно — промълви.

Домакинът му пак поклати с мъка чудовищната си глава — жест, изразяващ одобрение, както се надяваше Уелс.

— Хайде да пием чай тогава, че ще вземе да изстине — и с тези думи се отправи към масата, сложена в центъра на помещението.

Уелс не реагира веднага, смаян от начина, по който бе принуден да върви Мерик. За това същество всичко бе усилие, установи той, докато наблюдаваше сложните маневри, които трябваше да извърши, за да седне. Наложи се да потисне порива си да се втурне да му помогне, понеже се боеше, че Мерик може да се подразни от този жест, обикновено предназначен за възрастните и сакатите. С надеждата, че се държи правилно, Уелс се задоволи да седне срещу него колкото се може по-естествено. Трябваше също така да се застави да кротува, докато го наблюдаваше как поднася чая. Изпълнявайки ролята си на домакин, Мерик се опитваше да извърши повечето движения с лявата си ръка, която не бе поразена от болестта, но не изключваше и дясната, която използваше за второстепенни действия в хода на церемонията. Тази ръка, по размери и грубост наподобяваща недялан камък, бе способна да отхлупи захарницата и да му поднесе чинията със сладкиши, тъй че Уелс не можа да не се възхити вътрешно от необикновената сръчност, която Мерик бе успял да постигне.

— Радвам се, че дойдохте, господин Уелс — рече неговият домакин, когато се справи с изтощителната задача да сервира чая, без да разлее една-едничка капка, — защото така ми давате възможност лично да ви кажа каква наслада ми достави вашият разказ.

— Много сте любезен, господин Мерик — отвърна Уелс.

След публикуването на разказа, озадачен от слабия му отзвук, Уелс го бе чел и препрочитал поне десет пъти, опитвайки се да открие причините за единодушното пренебрежение на читателите. Воден от неподкупна критичност, бе претеглил солидността на сюжета, бе преценил драматичното му развитие, бе анализирал подредбата, уместността, даже броя на използваните думи (да не би да се окаже кабалистична или свързана със суеверие цифра), и накрая награди този свой пръв и може би последен художествен текст с несмутимия и дори презрителен поглед, който Вседържителят би отправил към досадните зевзеклъци на някоя маймуна капуцин. Разказът бе — сега го виждаше ясно — пълен боклук: стилът безочливо имитираше псевдогерманския стил на Натаниъл Хоторн 19 19 Натаниъл Хоторн (1804–1864) — един от първите майстори на американската литература, обогатил литературата на романтизма с елементи на алегория и символизъм. , а главният герой, доктор Небогипфел, бе евтино и преувеличено копие на бездруго пресилените образи на луди учени, с които изобилстваха готическите романи. Въпреки това Уелс, усмихвайки се с фалшива скромност, благодари на Мерик за ласкателството му, като се опасяваше, че ще е единственото, което неговите писания някога ще породят.

— Машина на времето… — рече Мерик, наслаждавайки се на това словосъчетание, което намираше за толкова интересно. — Имате изключително въображение, господин Уелс.