Феликс Палма - Картата на времето

Най-накрая спряха пред една врата в края на коридора.

— Тук е — обяви Тривз и за няколко мига потъна в почтително мълчание. Сетне потърси погледа на Уелс и добави с тържествен и донякъде заплашителен тон: — Зад тази врата ви очаква най-страшното същество, което навярно някога сте виждали или ще видите през живота си. Но от вас зависи дали ще се срещнете с чудовище, или с един нещастен човек.

Уелс усети, че леко му призлява.

— Все още имате възможност да си отидете, откъдето сте дошли. Може да не ви се понрави онова, което ще узнаете за самия себе си.

— Не се безпокойте за мен — измънка Уелс.

— Както искате — рече Тривз с равнодушието на човек, който си измива ръцете.

После извади един ключ от джоба си, отвори вратата и с леко, но властно побутване го накара да влезе вътре.

Уелс пристъпи в стаята със затаен дъх. Едва бе направил няколко колебливи крачки, когато чу как хирургът затвори вратата зад гърба му. Преглътна с мъка и огледа мястото, в което Тривз практически го бе зарязал, щом приключи с второстепенната си роля в тази смущаваща церемония. Стаята бе обширна и се състоеше от няколко съседни помещения, претъпкани с най-обикновени мебели. В съчетание с меката следобедна светлина, проникваща през прозорците, баналната мебелировка създаваше прозаична, неочаквано уютна атмосфера, която не пасваше особено на представата за бърлога на чудовище. Уелс постоя неподвижно няколко мига, мислейки, че домакинът му ще се появи всеки момент, но тъй като това не се случи, а той не знаеше какво се очаква от него, предприе плахо изследване на помещенията. Веднага го обзе неловкото усещане, че Мерик следи движенията му, скрит зад някой параван, но все пак продължи да пристъпва между мебелите, долавяйки, че това е поредният етап от ритуала. Проверката обаче не издаваше нищо за необикновеното естество на създанието, което живееше в тези стаи. Никъде не се виждаха одрани плъхове или останки от бронята на някой смел рицар. Ала в едно от помещенията Уелс се натъкна на масичка, нагласена за следобеден чай, и два стола. Тази безобидна картина го смути още повече, защото неволно я сравни с издигнат на площада ешафод, който очаква пристигането на осъдения, а подпорите му зловещо се поклащат под пролетния бриз. Тогава зърна един любопитен предмет, оставен върху масичка до стената, съвсем близо до един от прозорците. Това бе картонен макет на църква. Уелс се приближи до него, за да се полюбува на изящната му изработка. Запленен от изкусно направените детайли на макета, не забеляза веднага, че на стената се е очертала чепатата сянка на едно разкривено, сведено надясно тяло, увенчано от чудовищен череп.

— Това е църквата отсреща. Трябваше да си измисля частите, които не мога да видя от прозореца.

Гласът звучеше провлечено и някак лепкаво.

— Красива е — успя да измънка Уелс, говорейки на кривия силует, който светлината очертаваше върху стената.

Сянката поклати с усилие тежката си глава, като неволно разкри колко трудно бе за Мерик да направи дори този простичък жест на скромност, с който човек омаловажава труда си. След това изтощително движение той замълча, превит над бастуна си, и Уелс разбра, че повече не може да стои с гръб към него. Дошъл бе моментът да се обърне и да застане лице в лице със своя домакин. Тривз го бе предупредил, че Мерик обръщал особено внимание на първата реакция на своите гости — онази почти машинална, неволна реакция, смятана от него за по-искрена и достоверна от изражението, което бързали да надянат, щом успеели да преодолеят изненадата си. През тези няколко секунди Мерик имал рядката привилегия да надникне в душите на посетителите си и било все едно как щели да се държат по време на срещата, защото вече били осъдени или оправдани от първата си реакция. Уелс не можеше да предвиди как ще му подейства външността на Мерик, дали ще го изпълни с жал, или с погнуса. Понеже се опасяваше, че ще е второто, стисна челюсти с всички сили и изопна лицето си така, че да не допусне никакво изражение. Не искаше да покаже и изненада, искаше само да спечели достатъчно време, за да успее съзнанието му да смели гледката и да открие по логичен път чувството, което е събудило у човек като него едно тъй обезобразено същество, каквото явно бе Мерик. Ако в крайна сметка усетеше отвращение, щеше да го приеме охотно и да разсъждава над него по-късно, щом излезеше от това място. И тъй, Уелс пое дълбоко дъх, вкопа нозе в меката и неустойчива повърхност, в която се бе превърнал подът, и бавно се обърна, за да погледне право в лицето своя домакин.