Феликс Палма - Картата на времето

Ръката на Том се разтрепери, докато той четеше думите на писателя. Уелс бе взел присърце поръчката. Не само се придържаше строго към измислената от младежа история и към миналото на героя, чиято роля играеше, но и — съдейки по думите му — бе тъй влюбен в девойката, както и тя в него, сиреч в Том или още по-точно, в храбрия капитан Шакълтън. Знаеше, че писателят само се преструва, но лъжата му надминаваше значително слабите чувства на Том, които трябваше да са по-жарки, защото именно той бе легнал с нея, а не Уелс. Ако предния ден Том се бе питал дали чувството, пърхащо в гърдите му, е любов, сега можеше да си отговори, защото имаше мерило, с което да го сравни: думите на писателя. Изпитваше ли Том онова, което Уелс бе писал, че изпитва Шакълтън? След кратък размисъл заключи, че този тъй заплетен въпрос имаше само един отговор: не, той не изпитваше такива чувства. Никога не би могъл да съхранява такава любов към някого, с когото не би се срещнал повторно.

Остави писмото до надгробната плоча на Джон Пийчи и пое по обратния път към Лондон през полето, доволен от начина, по който се бе представил, макар и малко притеснен от молбата, отправена от Уелс към Клеър почти в края на писмото — молба, която на Том му се струваше достойна за някоя извратен. Припомни си последния абзац с крайно неудоволствие:

Жадувам с непозната досега страст времето да ускори своя ход и седемте месеца, които остават до деня на нашата първа среща, да се изпарят като дим. Трябва обаче да ти призная, че изпитвам не само нетърпение да те опозная, Клеър, но и съм извънредно любопитен да разбера как ще посетиш моята епоха. Наистина ли е възможно това? Аз от своя страна мога само да чакам и да правя каквото е нужно, тоест, да отговарям на писмата ти, да затворя моята част от кръга. Надявам се това първо писмо да не те разочарова. Утре ще го оставя до дъба, когато пристигна в твоята епоха. Следващото ми пътуване ще бъде след два дни. Зная, че тогава ще ме очаква едно писмо от теб. Навярно ще ти се стори много дръзко, обич моя, но мога ли да те помоля да ми опишеш в него нашата любовна среща? Имай предвид, че остават месеци, докато това се случи от моя гледна точка, и макар да те уверявам, че ще бъда търпелив, не си представям по-красив начин да понеса очакването от това, да чета отново и отново за миговете, които ще преживея с теб в бъдеще. Моля те, Клеър, разкажи ми всичко, без да пропуснеш ни една подробност. Кажи ми как сме се любили за пръв и последен път, защото оттук насетне и аз ще живея от твоите думи, любима моя Клеър. Дните тук не се издържат лесно. Нашите събратя гинат с хиляди под гнета на автоматите, които опустошават градовете ни така, сякаш искат да заличат и делата ни, да заличат всяка следа от съществуването ни. Не зная какво ще стане, ако мисията ми се провали, ако не успея да предотвратя избухването на тази война. Въпреки всичко, любов моя, докато светът около мен се руши, аз мога само да се усмихвам, защото твоята безусловна любов ме превърна в най-щастливото създание на земята.

Клеър притисна писмото до развълнуваната си гръд. Как бе копняла някой да й напише такива слова — слова, от които дъхът й да секне и сърцето й да се разтупти. И ето че това се случваше сега. Някой й казваше, че я обича с една любов, която бе отвъд времето. Опиянена от щастие, тя извади хартия, сложи я на писалището си и се захвана да описва на Том онова, което аз всячески избягвах да ви разкажа, за да не наруша тяхната интимност:

О, Дерек, мой Дерек! Не знаеш какво означаваше за мен твоето писмо — поради това, че „беше“ там, където трябваше да бъде, но и понеже бе пропито с любов. То бе насърчението, от което се нуждаех, за да приема окончателно съдбата си без капка съмнение. Първата ми работа ще е да удовлетворя молбата ти, любов моя, без да губя и секунда и въпреки свенливата руменина, която залива страните ми. Как бих могла да ти откажа онази интимност, която всъщност ти принадлежи? Да, ще ти опиша нашата среща, въпреки че това означава просто да ти диктувам какво ще трябва да направиш и как ще трябва да се държиш — да, толкова странно е всичко.

Ще се любим в една стая на пансиона „Пикар“, който се намира точно срещу чаения салон. Там ще се съглася да те придружа, след като реша да ти се доверя. При все това ще забележиш, че съм ужасно уплашена, докато вървим по коридора към наетата стая. И това е нещо, което бих искала да ти обясня, любов моя, след като ми се удава такава възможност. Не зная дали ще те удивят думите ми, но в нашата епоха, особено в буржоазни фамилии като моята, момичетата биват възпитавани да потискат инстинктите си. За жалост битува вярването, че актът на интимност трябва да е насочен единствено към продължаването на рода, и докато мъжете могат да показват удоволствието, което извиква у тях плътското общение — разбира се, по един почтителен и умерен начин, — то ние трябва да проявяваме съвършено равнодушие, защото насладата у жените се смята за безнравствена. Такова безстрастие е показвала цял живот майка ми, както и повечето от омъжените ми приятелки. Но аз съм различна, Дерек. Винаги съм ненавиждала тези нелепи задръжки толкова, колкото и ръкоделието. Вярвам, че и ние, жените, имаме право да изпитваме удоволствие също като мъжете и да го изразяваме така, както намерим за добре. Освен това смятам, че не е необходимо жената да е омъжена, за да поддържа интимна връзка с мъж: за мен би било достатъчно да съм влюбена в него. Такива са моите убеждения, Дерек, и докато вървях по коридора на пансиона, изведнъж осъзнах, че най-сетне е дошло време да проверя дали мога да ги приложа на дело, защото в противен случай бих заблуждавала самата себе си; и ако изпитвах страх, то бе единствено поради абсолютната ми неопитност в тези работи.