Феликс Палма - Картата на времето

Но Уелс най-много се вбесяваше от това, че колкото и да му се искаше, не можеше да разобличи Гилиъм, както бе загатнал Том. А не можеше, защото Мъри бе спечелил. Да, предприемачът бе доказал, че неговото бъдеще е правдоподобно, и Уелс трябваше да приеме поражението спортсменски, вместо да събори фигурите от шахматната дъска с един гневен замах. Неговата принципност не му позволяваше да направи друго, освен да стои със скръстени ръце, докато Гилиъм забогатяваше. А предприемачът явно се забавляваше безкрайно от ситуацията, защото с тези листовки, които се появяваха в пощенската кутия с ритуална точност, той не само напомняше на Уелс за победата си, но и го предизвикваше да го изобличи.

„Ще превърна моята фантазия в действителност“ — бе казал той. И, за голямо изумление на Уелс, го бе постигнал.

Същия следобед Уелс се поразходи с велосипеда малко по-дълго от обичайното, и то без компанията на Джейн. Каза й, че има нужда да помисли, докато върти педалите. Облечен с любимото си норфолкско сако, той се носеше бавно и мълчаливо по второстепенните пътища на Съри, докато умът му, безразличен към усиления труд на нозете му, бе зает с мисълта как да отговори на онази мечтателка Клеър Хагърти. Според оригиналната история, скалъпена от Том в чаения салон, кореспонденцията между двамата се състоеше от седем писма, от които той трябваше да напише три, а Клеър — четири, като в последното щеше да го помоли да прекоси времето, за да й върне чадърчето. С изключение на това, Уелс имаше пълната свобода да напише каквото му душа иска, стига да се придържаше към измислицата на Том. И трябваше да признае, че колкото повече мислеше за историята, която онзи полуграмотен момък бе съчинил с труд, толкова по-силно го запленяваше тя. Беше интересна, красива и най-вече изглеждаше правдоподобна — естествено, ако съществуваше машина, способна да дълбае тунели между епохите в тъканта на времето, и ако бъдещето, измислено от Мъри, беше истинско. Неприятното бе, че Гилиъм Мъри по някакъв начин бе замесен в цялата работа, както впрочем и в спасяването на злочестия Андрю Харингтън. Нима съдбите им бяха обречени да продължат да се преплитат като филизи на бръшлян? Сега му се струваше иронично, че трябваше да се пъхне в кожата на капитан Дерек Шакълтън — персонаж, измислен от неговия враг. Дали в крайна сметка Уелс щеше да е този, който — подобно на старозаветния Бог — щеше да вдъхне дара на живота в устата на това кухо създание?

След разходката се прибра приятно изморен и с приблизително оформена идея за съдържанието на първото си писмо. Внимателно като хирург сложи на кухненската маса перо, мастилница и куп хартия и помоли Джейн да не го безпокои през следващия час. Седна на масата, пое дълбоко дъх и се залови да пише първото любовно писмо в живота си:

Скъпа Клеър,

Аз също трябваше на няколко пъти да подхващам това писмо, докато разбера, че мога да го започна — колкото и странно да ми се струва — единствено с думите, че те обичам, точно както искаш от мен. Макар че трябва да ти призная, че отначало ми изглеждаше невъзможно и изпонадрасках няколко листа, опитвайки се да ти обясня, че в писмото си ме молиш да приема нещо на вяра. Как мога да се влюбя във Вас, госпожице Хагърти, щом дори не съм Ви виждал? — написах аз, не смеейки да се обърна към теб с онази задушевност, която изискваше мигът. При все това, въпреки основателните ми подозрения, трябваше да приема фактите: ти твърдеше, че вече съм влюбен в теб. А нима можех да се усъмня в думите ти, след като действително намерих писмото ти до един огромен дъб, когато излязох от един тунел във времето, пристигайки от 2000 г.? Както изтъкваш с основание, не ми трябват повече доказателства, за да разбера, че всичко, разказано от теб, е истина — това, че ще се запознаем в рамките на седем месеца и между нас ще пламне любов. И тъй, ако моето бъдещо аз — което пак ще си бъда аз — ще се влюби в теб, щом те види, защо и аз да не сторя това? Обратното би означавало да не се доверя на собствения си вкус. Защо да губя време в очакване да се породят чувства, които, така или иначе, ще се появят?

От друга страна, искаш от мен единствено онази вяра, която ти самата си трябвало да проявиш. В онази среща в чаения салон, която ми описваш, ти си била тази, която е трябвало да повярва в мен — да повярваш, че ще се влюбиш в човека пред теб. И си повярвала! Моето бъдещо аз ти е признателно, Клеър. А другото ми аз, което пише тези редове, онова аз, което още не познава вкуса на кожата ти, може само да ти отговори със същото доверие, да повярва, че всяка твоя дума е истина, че всичко, което разказваш в писмото си, ще се случи, защото по някакъв начин вече се е случило. И тъй, мога само да ти кажа, че те обичам, Клеър Хагърти, която и да си ти. Обичам те от този миг и завинаги.