Феликс Палма - Картата на времето

Бързо му стана ясно, че трудно ще я намери, разчитайки само на случайността. Навярно щеше да има повече късмет, ако направо попиташе за нея. Щом се увери, че е сполучливо дегизиран, реши да влезе в „Десетте камбани“, много посещавана таверна на ъгъла на Фурние и Комършъл Стрийт, точно срещу призрачната Христова църква. Очевидно в такова заведение, заключи Андрю, надничайки през прозорците, биха влезли проститутките в търсене на клиенти. Едва бе стигнал до тезгяха, когато го обградиха две от тях. Като се стараеше да изглежда отракан, младежът им поръча тъмно пиво, отклони тяхното предложение с цялата любезност, на която бе способен, и им каза, че търси жена на име Мери Жанет. Едната от проститутките си тръгна веднага, като се правеше на обидена — явно не й се искаше да губи време с човек, който нямаше да плати за услугите й, но другата, по-високата от двете, реши да остане и му благодари за почерпката.

— Сигурно имаш предвид Мери Кели. Тая проклета ирландка е най-търсената от всички. По това време на нощта вероятно вече е оправила неколцина и сега трябва да е в „Британия“ — това е мястото, където отмаряме всички, когато сме събрали достатъчно пари за нощувка и нещичко отгоре за пиячка, че да забравим тоя мизерен живот — рече тя по-скоро с ирония, отколкото с огорчение.

— Къде се намира тази кръчма? — попита Андрю.

— Наблизо е. На ъгъла на Криспин и Дорсет Стрийт.

Андрю не можа да не й се отблагодари за това сведение с четири шилинга.

— Потърси си стая — посъветва я той със сърдечна усмивка. — Тази нощ е твърде студено, за да скиташ по улиците.

— О, благодаря ви, господине. Много сте любезен — отвърна проститутката с искрена признателност.

Младежът се сбогува, като вежливо докосна шапката си.

— Потърсете ме, ако Мери Кели не ви даде каквото искате — извика жената с известно кокетство, макар че щърбата й усмивка съсипваше ефекта. — Казвам се Лиз, Лиз Страйд, не забравяйте.

Андрю лесно намери „Британия“, невзрачен вертеп с остъклена фасада. Макар и добре снабден с маслени лампи, локалът тъмнееше от гъстия тютюнев дим. Имаше дълъг тезгях в дъното, две сепарета вляво и обширно пространство с дървени масички и под, покрит със стърготини — там се бе струпала шумната клиентела. Орляк келнери с мърляви престилки едвам се провираха край масите като еквилибристи, понесли тенекиени канчета, препълнени с бира. В един ъгъл раздрънкано пиано предлагаше зацапаните си, подобни на зъби клавиши на всеки, който би пожелал да оживи вечерта. Андрю се добра до тезгяха, задръстен с кани с вино, маслени лампи и чинии със сирене, нарязано на такива огромни парчета, че приличаха по-скоро на строителни отломки. Запали си цигара от пламъка на една от лампите, поръча си халба бира и подпрян дискретно на тезгяха, заразглежда публиката, бърчейки нос заради силната миризма на горещи наденици, която идваше от кухнята. Както го бяха осведомили, тук обстановката беше много по-спокойна, отколкото в „Десетте камбани“. Повечето маси бяха заети от моряци в отпуск и хора от квартала, облечени скромно като него, въпреки че забеляза и няколко компании от проститутки, които здравата се наливаха. Той бавно пиеше бирата си и търсеше с поглед Мери Кели, но никоя от тях не отговаряше на нейното изображение. На третата бира започна да се отчайва и да се пита какво, по дяволите, търсеше там, увлечен да преследва един мираж.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато тя отвори вратата на локала. Веднага я позна. Това бе жената от портрета, нямаше никакво съмнение, но сега, когато бе оживена от грацията на движението, му се видя много по-красива. Изглеждаше уморена, но се движеше със същата енергия, която Андрю бе доловил от образа й на платното. Повечето от клиентите на заведението останаха безучастни пред това видение. Как бе възможно, запита се той, да посрещат равнодушно това малко чудо, което току-що се случи в таверната? Всеобщото безразличие го накара да се почувства като привилегирован свидетел на чудото. Това неизбежно го подсети за следната случка — веднъж като дете бе наблюдавал как ветрецът подхвана с невидими пръсти дървесен лист и го накара да се върти като пумпал на повърхността на една локва, докато колелото на някаква двуколка не прекъсна неговия танц. Тогава на Андрю му се стори, че природните сили са се съюзили, за да извършат този фокус за един-единствен зрител. Оттогава насетне хранеше убеждението, че вселената всява страхопочитание у човечеството с вулканични изригвания, но проявява особена деликатност в общуването си с шепата избрани — хората, които подобно на него разглеждаха реалността като тапет, покриващ нещо друго. Зашеметен, той не откъсваше поглед от Мери Кели, която тръгна към мястото, където бе застанал, сякаш го познаваше. От вълнение сърцето му се разтуптя, но се успокои мъничко, когато тя се облакъти на тезгяха и си поръча половин халба бира, без дори да го погледне.