Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

— Ами пусни го тогава — рече Лолър. — Да видим какво ще направи.

Кинверсон сви рамене и освободи свещеника. Куилан отново се задърпа към перилата. Очите му блестяха от вътрешна светлина.

— Видя ли? — попита рибарят.

Дотича Делагард и улови свещеника за ръката.

— Какво си намислил, отче?

— Отивам на брега… при Лицето… при Лицето… — Замечтаната му усмивка ставаше все по-широка. — Господ ме вика… богът на Лицето…

— Исусе — въздъхна отчаяно Делагард. — Какви ги приказваш? Там ще пукнеш, не разбираш ли? Никой не може да живее на Лицето. Погледни само онази светлина. Това място е отровно. Хайде, събуди се! Събуди се бе, човече!

— Богът в Лицето…

Куилан се помъчи да се освободи от хватката на Делагард и за миг дори успя. Но Делагард го улови отново, дръпна го към себе си и го зашлеви толкова силно, че от устните му потече кръв. Куилан се облещи. Делагард отново вдигна ръка.

— Недей — спря го Лолър. — Струва ми се, че идва на себе си.

И наистина, нещо се бе променило в очите на Куилан. Нямаше го блясъка, втренчения поглед на човек в транс. Сега изглеждаше само замаян, но беше в съзнание. Потърка мястото, където го бе ударил Делагард. Поклати глава и изведнъж започна да трепери. По бузите му се застичаха сълзи.

— Божичко. Наистина щях да ида там. Това се опитвах да направя, нали? То ме теглеше. Усетих как ме тегли.

Лолър кимна. Изведнъж той също го почувства. Пулсация в главата. Нещо по-силно от изкушението, от любопитството, дори от страстта, която бе изпитал със Съндайра предната нощ. Мощно притегляне, неспиращ зов, който го мамеше да тръгне към брега отвъд прибоя.

Отхвърли гневно тази мисъл. Започваше да се побърква като Куилан.

Свещеникът тъкмо разказваше за влечението, което е изпитвал.

— Невъзможно беше да му се съпротивлявам. Обеща да ми даде това, което съм търсил през целия си живот. Слава на Бога, че Кинверсон ме улови навреме. — В погледа му се четеше страх и объркване. — Докторе, това, дето каза вчера, беше истина. Щеше да е истинско самоубийство. Но в този момент бях уверен, че ще отида при Всевишния или пред някакво божество. Само че трябва да е бил дяволът, а онова там е адът. Мислех, че ще видя рая, а се озовах в пъкъла. — Преглътна мъчително, закашля се и се обърна към Делагард. — Моля те да ни отведеш от това място. Тук душите ни са изложени на опасност и ако не вярваш, че съществува такова нещо като душа, поне ни спаси живота. Защото останем ли още малко…

— Не се тревожи — спря го Делагард. — Няма да останем. Поемаме обратно веднага щом сме готови.

Куилан го погледна изненадано. Делагард продължи уморено:

— Отче, и аз като теб получих прозрение и сега съм на същото мнение. Цялото това пътуване е една огромна шибана грешка, ако ме простиш за израза. Нямаме работа тук. Искам само да се махна.

— Не разбирам. Мислех си, че ти…

— Няма какво да му мислиш. Мисленето е вредно за теб.

— Правилно ли чух какво каза — че си тръгваме? — намеси се Кинверсон.

— Точно така. — Делагард го погледна предизвикателно. Лицето му беше зачервено, но изглежда, донякъде се забавляваше от разговора. В него отново се събуждаше старият, познат Делагард. Нещо подобно на усмивка изкриви устните му. — Изчезваме оттук.

— Лично аз нямам нищо против. — Кинверсон сви рамене. — Когато кажеш.

Лолър завъртя глава, привлечен от нещо странно.

— Чухте ли този звук? Някой ни заговори откъм Лицето.

— Какво? Къде?

— Мълчете и слушайте. Идва откъм Лицето. Докторе. Капитане. Отче. — Лолър имитираше доста точно тъничкия тих гласец. — Чувате ли? Аз съм на Лицето. Докторе. Капитане. Отче. Чувам го, сякаш е до нас.

— Гаркид! — извика Куилан. — Но как… къде…

Сега вече и други излязоха на палубата: Съндайра, Неяна, Пиля Браун. Даг Тарп и Оньос Фелк бяха на няколко крачки зад тях. Всички въртяха учудено глави. Последна се появи Лиз Никлаус: пристъпваше бавно и несигурно и непрестанно се спъваше. Беше вдигнала ръка и мушкаше с пръст към небето, сякаш се опитваше да го пробие.

Лолър пристъпи към — и видя какво им сочи. Вихрушката от цветове в небето постепенно застиваше, приемаше някаква форма — очертанията на тъмното загадъчно лице на Натим Гаркид. Гигантско изображение на дребния човечец бе увиснало над тях.

— Къде е той? — провикна се Делагард. — Той ли го прави? Доведете го тук! Гаркид! Гаркид! — Делагард размахваше трескаво ръце. — Вървете да го намерите! Всички — тръгвайте! Претърсете кораба! Гаркид!