Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

— Ако само се съгласиш да видиш какво може да ни предложи Лицето…

— Зная какво може да ни предложи Лицето. Смърт, това ни чака там, отче. Глад, обезводняване и дори по-лошо. Виждаш ли тези светлини, дето блестят? Чуваш ли електрическия пукот? Нима това е мирна, пасторална картина? Така ли си представяш спасението? Чрез смърт?

Куилан го погледна стреснато, дори уплашено.

— Ако не греша — продължи Лолър, — твоята църква заклеймява самоубийството като един от най-тежките грехове?

— Ти си този, който говори за самоубийство, не аз.

— А ти си този, който се готви да го извърши.

— Нищо не разбираш, Лолър. В невежеството си объркваш всичко.

— Така ли? — попита Лолър. — Сигурен ли си?

Късно следобед Делагард нареди да вдигнат котва и отново се отправиха на запад покрай брега на Лицето. Духаше силен и горещ вятър, сякаш островът се опитваше да ги подпали.

— Вал? — повика го Съндайра. Беше се покатерила по въжената стълба и оправяше нещо на една рея.

Той вдигна глава към нея.

— Къде попаднахме, Вал? Какво ще стане с нас? — Въпреки горещината тя потрепери. Погледът й се стрелкаше непрестанно към острова. — Изглежда, моята идея за ядрен инцидент и разрушение е погрешна. И въпреки това е доста страшничко.

— Така е.

— Но ме привлича, Вал. Все още искам да разбера какво има оттатък.

— Каквото и да е, е лошо — отвърна Лолър. — И оттук се вижда.

— Толкова е лесно да обърнем кораба право към брега. Сега сме само с теб, Вал, нека го направим…

— Не.

— Защо не? — Въпросът й не прозвуча убедително. Изглеждаше неспокойна като самия остров. Ръцете й трепереха толкова силно, че неволно изпусна дървения чук, с който работеше. Лолър го улови във въздуха и й го подаде. — Как мислиш, какво ще стане, ако се приближим към брега? Ако се покатерим върху Лицето?

— Нека някой друг разбере. Да отиде Гейб, щом е толкова храбър. Или отец Куилан. Или пък Делагард. Той е организаторът на пикника — нека пръв слезе на брега. Аз ще остана тук, за да видя какво ще се случи.

— Сигурно си прав. И все пак…

— Изкушена си, нали?

— Да.

— Островът те привлича. Мен също. Сякаш някакъв глас в мен нашепва: „Иди там, върви да видиш какво има, да се огледаш. Нищо такова няма да видиш по целия свят. Трябва да идеш“. Но това е безумие.

— Да — кимна Съндайра. — Прав си.

И млъкна, съсредоточена върху работата си. След малко се спусна по стълбата. Лолър я погали нежно по голото рамо. Тя въздъхна едва чуто и се притисна към него и двамата се загледаха в разноцветното море, в огромното залязващо слънце и в блестящата мъгла, която бавно се издигаше над острова.

— Вал, мога ли нощес да остана в твоята каюта?

Досега не бе оставала при него. Двамата просто не се побираха един до друг на тясната койка.

— Разбира се.

— Обичам те, Вал.

Той прокара пръсти по добре оформените мускули на раменете й и достигна основата на тила. Изпитваше силно влечение към нея, повече от всякога, сякаш бяха две половини на изкуствено разделен организъм, а не странници, събрани от съдбата за причудливо пътешествие до изпълнено с опасности място. Дали страхът от неизвестното ги тласкаше един към друг? Или — Боже опази — това, че бяха сами насред океана, принудени да съжителстват на малкия кораб?

— Обичам те — прошепна той.

Тя го улови за ръката и го задърпа към неговата каюта. Лолър никога не я бе чувствал толкова близка. Не бе чувствал никого толкова близък. Те бяха сами в целия свят, съюзници срещу враждебно настроената вселена. Можеха да разчитат само един на друг пред огромната загадка, която представляваше Лицето.

Кратката нощ бе кълбо от сплетени ръце и крака, потни тела, очи, които търсят други очи, усмивки, които предизвикват усмивки, дъх, който се смесва с дъха на другия, нежни думи, нейното име на устните му, неговото на нейните, стари и пресни спомени и сън, който така и не идваше. Толкова по-добре, рече си Лолър. Току-виж в съня ги нападнали нови видения. Нощта е по-безопасна, когато си буден. И когато си завладян от страст. Нищо чудно новият ден да им станеше последен.

Призори Лолър излезе на палубата. През нощта корабът отново бе преминал отвъд линията на прибоя. Сега бе пуснал котва в залив, който много приличаше на предишния, но на брега нямаше хълмове и гъстата растителност се спускаше до самата вода.

Този път заливът нямаше нищо против присъствието им, дори изглеждаше гостоприемен. Повърхността му беше съвсем спокойна, не се виждаха никакви вълни, нямаше и следа от водораслите, които ги бяха прогонили с израстъците си предния път.