Робърт Силвърбърг - Лицето над водата

Делагард се люшкаше напред-назад. Лолър едва сега разбра, че е пиян. Навярно разполагаше с тайни запази от бренди някъде на кораба. Сигурно бе пил цяла нощ. Беше толкова пиян, че чак изглеждаше трезвен.

— Трябва да си легнеш. Ще ти дам успокоително.

— Майната му на твоето успокоително. Това, което искам, е да се съгласиш с мен! Пътешествието ни е безумие. Нали, докторе?

— Нид, знаеш, че мисля точно това.

— И че съм луд също?

— Не зная дали си луд, или не. Виждам само, че си на ръба на нервен срив.

— И какво ако съм луд? — Делагард повдигна вежди. — Все още съм капитан на този кораб. Аз ви забърках в това. Толкова хора умряха заради мен. Не мога да позволя да загинат и останалите. Сега аз нося цялата отговорност за всички ви.

— И какво смяташ да направиш?

— Трябва да подготвим — заговори бавно Делагард, като обмисляше всяка дума, — маршрут, който да ни изведе обратно в обитаемите райони, до остров, на който ще се настаним, пък каквото ще да става. Ще накараме да ни вземат. Вече сме само единайсет — все ще се намери място за нас.

— Напълно се присъединявам към теб.

— Така и предполагах.

— Добре, Нид. Но искам първо да слезеш долу и да си починеш. Сега ние поемаме всичко. Ще вдигнем платната, Фелк ще се оправи с навигацията и до следобед ще сме на стотина километра оттук. Грайвард или друг остров — потегляме право нататък. — Побутна го да слезе от мостика. — Хайде. Преди да си заспал прав.

— Не — поклати глава Делагард. — Казах ти, аз все още съм капитан. Щом ще си вървим оттук, аз ще съм на кормилото.

— Ами добре. Щом искаш.

— Не е въпросът какво искам. А какво трябва да направя. Ето какво ще искам от теб, докторе, преди да потеглим.

— Да чуя.

— Знаеш ли, никога досега не съм се провалял така. През целия си живот. Но тази катастрофа… това бедствие… — Делагард протегна разтреперана ръка и го стисна за рамото. — Докторе, трябва да намеря някакъв начин да живея с това. С този срам. С вината. Ти не мислиш, че съм способен да изпитвам вина, но какво знаеш за мен? Ако по някакво чудо оцелеем след това пътуване, всички на Хидрос ще си шушукат зад гърба ми — ето го човека, който измисли онова безумно пътуване, който погуби шест кораба заедно с екипажите. И така ще е до края на живота ми. Отсега нататък всеки път, когато видя теб, Даг, Фелк или Кинверсон… — Млъкна и присви очи. — Докторе, ти имаш някакво лекарство, което те кара да изпитваш безразличие, нали? Искам да ми дадеш от него. Ще се надрусам до козирката и ще забравя всичко. Защото другият изход е да сложа край на живота си, а това е нещо, което не мога да направя.

— Лекарствата също са форма на самоубийство, Нид.

— Спести ми докторските си нравоучения, ако обичаш.

— Казвам ти го от личен опит. Превръщаш се в жив мъртвец.

— Пак по-добре, отколкото да си мъртъв мъртвец.

— Може би. Само че не мога да ти дам. Привърших запасите, преди да стигнем тук.

Делагард го стисна за ръката.

— Лъжеш!

— Така ли смяташ?

— Зная, че ме лъжеш. Ти не можеш да живееш без твоето лекарство. Вземаш го всеки ден. Да не мислиш, че не зная? Всички бяхме наясно.

— Само че свърши, Нид. Помниш ли предната седмица, когато бях болен? Всъщност се борех със зависимостта си към него. И една капчица не е останала. Ако не вярваш, претършувай склада. Нищичко няма да откриеш.

— Лъжеш ме, Лолър!

— Иди и се увери. Колкото откриеш — твое е. Обещавам ти. — Лолър внимателно се освободи от ръката му. — Послушай ме, Нид, легни долу и се опитай да поспиш. Когато се събудиш, ще си по-добре и ще можеш да се справиш с чувството за вина, което те измъчва сега. В момента си уморен, потиснат и всичко ти е черно, но като излезем в открито море…

— Почакай малко. — Делагард се надигна и погледна над рамото му. Посочи крана на кърмата. — Какво става там, по дяволите?

Лолър се обърна. Двама души се бореха — едър и дребен, Кинверсон и Куилан, най-невероятните противници. Кинверсон бе стиснал свещеника за мършавите рамене, а той се опитваше да се освободи.

Лолър се спусна по стълбите и се затича по палубата, следван от Делагард.

— Ей, какво правите? Кинверсон, пусни го.

— Ако го пусна, ще тръгне към Лицето. Това е решил. Искаш ли да го направи, докторе?

Куилан се озърташе замаяно. Изглеждаше като хипнотизиран. Лицето му бе пребледняло, сякаш му бяха източили кръвта.

— Видях го да ходи като умопобъркан — продължи Кинверсон. — И все повтаряше, че отива при Лицето. Улових го точно като се катереше на перилата, а той ме халоса. Божичко, не знаех, че го бива да се бие! Но май вече взе да се успокоява.