Хари Харисън - Планетата на прокълнатите

— Не от теб — а от мен — поправи го Айджел и Брайън си припомни първата нощ, когато бе чул гласа му. — Става дума за моята собствена смърт и очевидно тя не е далеч. Това е ужасната цена, която трябва да заплатиш за своя талант. Страхът от неизбежната смърт е неделима част от емпатията. От онези тайнствени свръхестествени сили, които са независими от нормалния ход на времето. Смъртта е толкова ужасяваща и окончателна, че неминуемо дава отражение назад по хода на времето. Колкото по-близо сме до нея, толкова по-силно е това усещане. Трудно е да се определи точният момент на настъпването й, мога само да предполагам приблизително кога ще стане. Ужасно е, нали? Зная, че ще умра малко след като се приземя на Дис — и далеч преди да бъде свършена работата, заради която отивам там. Зная какво трябва да се свърши, известно ми е и че хората, опитали преди мен, са се провалили. Знам също така, че ти си единственият човек, който има шанс да доведе до успешен край започнатото от мен. Имам ли съгласието ти? Ще дойдеш ли с мен?

— Да, разбира се — кимна решително Брайън. — Ще дойда с теб.

— Никога досега не бях виждал по-ядосан доктор — ухили се Брайън.

— Не мога да го виня — отвърна с усмивка Айджел и намести едрото си тяло в креслото пред пулта за управление. След това включи корабния компютър. — Заради теб изгуби възможността да се прослави в професионалната си среда. Как мислиш, колко пъти още ще му се отдаде възможността да се грижи за някой изтощен от състезанието Победител?

— Не много, предполагам. По-интересното е как успя да го убедиш, че на кораба ще полагаш повече грижи за мен, отколкото той в болницата.

— Ако въпросът опираше само до убеждаване, никога нямаше да успея. Но Фондацията за културно подпомагане, която представлявам тук, има връзки с някои влиятелни среди на Анвхар. Наложи се да упражним известен натиск. — Той се облегна назад и прегледа перфокартата с маршрута на кораба, появила се от отвора на принтера. — Не разполагаме с много време, но все пак, ако ще го губим, поне да е на другия край. Стартираме веднага щом те преместя в стациониращото поле.

Нито тялото, нито умът са в състояние да възприемат каквито и да било дразнения от външния свят, докато се намират в стациониращо поле. Там, вътре, изчезва усета за тежест, болка, натиск — блокират се всички сетива. Губи се дори усещането за хода на времето, освен ако не се касае за необичайно продължителни космически преходи. За Брайън не бе изминала повече от секунда, откакто Айджел бе преместил ръчката на полето. Нищо не беше се променило на кораба, само дето на външните монитори се виждаше изпъстрения с червени точки мрак на хиперпространството.

— Как се чувстваш? — попита Айджел.

Изглежда същият въпрос измъчваше и корабния компютър. Малък медицински датчик кръжеше над Брайън, сетне се стрелна и се впи в предмишницата му. Очевидно преди да отлетят, анвхарският доктор бе дал известни наставления на корабния компютър. Лабораторните изследвания показаха, че всички показатели са в границите на нормата. Доказателство за последното бе и фактът, че инжекцията съдържаше само въглехидратни разтвори и витамини.

— Не бих казал, че съм на седмото небе — отвърна Брайън и се надигна от леглото. — Но съм далеч по-добре от вчера — което означава, че се възстановявам.

— Надявам се да е така, чакат ни две седмици път до Дис. Как мислиш, че ти стигнат ли за да се оправиш напълно?

— Не мога да обещая — рече Брайън и напрегна пробно бицепси. — Все пак, времето ми изглежда достатъчно. Утре ще се заема с упражненията. А сега — разкажи ми нещо повече за Дис и онова, което става там.

— Не ми се ще да се повтарям, затова ще те помоля да обуздаеш за малко любопитството си. В момента летим към предварително уговорено място за среща, където ще вземем още един агент. Групата ни ще се състои от трима — ти, аз и един екзобиолог. Веднага щом се качи на борда, ще запозная и двама ви с всички подробности. А сега искам да си напъхаш главата в лингвистичната машина и да се захванеш здраво с дисианския. Докато стане време за кацане да си го научил перфектно.

След кратка автохипноза, с която се възстанови напълно, Брайън се захвана с дисианската граматика. Известни затруднения срещна с произношението. Почти всички думи завършваха с гърлени хъркащи звуци. Дисианският се оказа доста богат на междуметия, носови хъмкания, примлясквания и похърквания. Докато Брайън усъвършенстваше произношението си пред огледалото, Айджел предпочете да се премести в другия край на кораба, оправдавайки се, че целият този зверилник му влияел на храносмилането.