Айзък Азимов - Роботите на зората

— Вие и аз, скъпи мистър Бейли — любезно се обърна Фастълф към него, — ще имаме неофициална вечеря. Само ние двамата. Дори ще отпратим роботите, ако това ще ви бъде угодно. И няма да говорим по работа, освен ако вие не държите на всяка цена.

Бейли не каза нищо. Той спря учуден, за да разгледа стените. Те се поклащаха — луминисцентно зелени, — с различна яркост и с преливащи се отдолу нагоре тонове. На места се появяваха следи от палмови клони в по-тъмно зелено и призрачни проблясвания. Така стаята изглеждаше като добре осветена подводна пещера на дъното на някой плитък ръкав от морето. Ефектът беше главозамайващ — поне на Бейли му се стори такъв.

Фастълф с лекота разгада изражението на Бейли.

— Съгласен съм — каза той, — че с това трябва да се свикне, мистър Бейли. Жискар, намали осветлението на стените. Благодаря ти.

Бейли си пое дъх с облекчение.

— И аз ви благодаря, д-р Фастълф. Мога ли да посетя Личната, сър?

— Но, разбира се!

Бейли се поколеба.

— Бихте ли могли…

Фастълф се захили.

— Ще я намерите абсолютно нормална, мистър Бейли. Няма да имате оплаквания.

Бейли кимна с глава.

— Благодаря ви много.

Без нетърпимите измишльотини, Личната — Бейли реши, че тя е същата, която беше ползвал и преди — си беше просто онова, което трябваше да представлява. Може би малко по-луксозна и по-гостоприемна от всички останали, които той беше виждал. Различаваше се невероятно много от земните, които представляваха простираща се до безкрайност редица от еднакви кабини, всяка от които можеше да се ползва от един — и само един — човек.

Тази някак си блестеше от чистота. Сигурно нейният външен молекулен слой старателно се изстъргваше след всяко ползване и на негово място се полагаше нов. Бейли получи тягостното усещане, че ако остане прекалено дълго време на Аврора, после ще му бъде трудно да свикне отново със земните тълпи, за които хигиената и чистотата оставаха на заден план. Те се бяха превърнали в нещо, на което се отдаваше почит и уважение от разстояние и което си оставаше непостижим идеал.

Бейли беше заобиколен от различни удобства, направени от слонова кост и злато (не истинска слонова кост без съмнение, нито истинско злато), блестящи и гладки. И изведнъж той ясно си даде сметка, че потреперва при мисълта за небрежния обмен на бактерии на Земята. Втрисаше го от нейната гигантска неефективност. Дали космолитите не се чувстваха именно така? Можеше ли да ги упреква?

Изми ръцете си замислен, като си поигра малко с пластинката за нагласяне на температурата. И все пак имаше толкова показност във вътрешната украса на домовете на тези аврорианци, толкова натрапваща се преструвка — колко, видите ли, природосъобразно живеем, — когато всъщност те бяха опитомили и пречупили природата. Или може би така беше само при Фастълф?

В края на краищата, имението на Гладиа беше далеч по-строго обзаведено. Или може би това се дължеше просто на нейното соларианско възпитание?

Вечерята, която последва, му достави неподправена наслада. Както и по време на обяда, Бейли определено почувства по-голяма близост с природата. Блюдата нямаха край — разнообразни и в малки количества, — а за повечето не беше възможно да се определи, дали някога са представлявали част от растения, или от животни. Бейли започваше да гледа на притеснителните неща — някоя и друга малка кост, парче хрущял или влакнеста растителна нишка, които по-рано сигурно биха го отвратили — като на вълнуващо преживяване.

Първото ястие беше малка риба — малка риба, която се ядеше цялата, с всичките й вътрешни органи. В първия момент Бейли реши, че това е още един глупав начин за перчене с Природата с главно „П“. Така или иначе, той глътна рибката, както направи Фастълф, и вкусът моментално промени неговото мнение. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Като че ли вкусовите рецептори бяха току-що открити и имплантирани в езика му.

Вкусът на различните ястия се менше, някои бяха определено странни и не съвсем приятни. Бейли реши, че това няма значение. Тръпката от усещането на строго определен вкус, на различни строго определени вкусове (по препоръка на Фастълф той си сръбваше от някаква слабо ароматизирана вода между отделните ястия) — това беше от значение, а не останалите подробности.

Бейли се стараеше да не се тъпче. Нито да се съсредоточава само в храната, нито да си облизва чинията. Отчаяно продължаваше да наблюдава и подражава на Фастълф и да не обръща внимание на неговия любезен, но определено забавляващ се поглед.