Айзък Азимов - Роботите на зората

Бейли постоя нерешително, но после пъхна едната си ръка под рамото на Джендър, а другата под бедрата му, и ги провря до другия край на тялото. Реши да не се обръща към Гладиа за помощ — това би било невъзможно. Той повдигна и преобърна Джендър с известно усилие, без да го събори от койката.

Койката изскърца. Гладиа сигурно се беше досетила какво прави той, но не се обърна. Не предложи услугите си, но поне и не възрази.

Бейли измъкна ръцете си. Джендър беше топъл. Вероятно захранването с енергия продължаваше да поддържа телесната температура, макар че мозъкът на робота не работеше. Тялото беше освен това твърдо и еластично. Вероятно в него никога нямаше да настъпят трупни измениия.

Едната ръка на Джендър беше увиснала до койката съвсем по човешки. Бейли внимателно я раздвижи и я отпусна. Тя се заклати леко напред-назад и после спря. Той присви единия крак в коляното и го разгледа. После другия. Тазът беше идеално оформен, имаше дори и анус.

Бейли не можеше да се отърве от чувството за неловкост. Усещането, че нарушава спокойствието на едно човешко същество, не искаше да го напусне. Ако това беше човешки труп, неговата студенина и вдървеност биха го лишили от всичко човешко.

Бейли притеснено си помисли: „Трупът на един робот изглежда далеч по-човешки от трупа на човек.“

Той се протегна отново под Джендър, вдигна го и го преобърна.

Приглади чаршафа, колкото можа, после върна завивката, както беше в началото, и приглади и нея. Отстъпи крачка назад и реши, че всичко изглежда както преди. Или почти както преди. Беше се постарал според своите възможности.

— Свърших, Гладиа — заяви Бейли.

Тя се обърна, погледна към Джендър с навлажнени очи и каза:

— Тогава може ли вече да тръгваме?

— Да, разбира се, но Гладиа…

— Е?

— Така ли ще го държиш? Предполагам, че няма да тръгне да се разлага.

— Има ли значение, какво ще направя?

— В известен смисъл, да. Трябва да си дадеш възможност да се възстановиш. Не можеш да прекараш три столетия във вечно оплакване. Което е свършило, е свършило. — (Думите му звучаха кухо като сентенции, дори в неговите собствени уши. Как ли й звучаха на нея?)

— Знам — отвърна тя, — че не искаш да кажеш нищо лошо, Илайджа. Помолиха ме да задържа Джендър, докато разследването приключи. После ще го стопят по моя молба.

— Стопят?

— Ще го подложат на плазмена струя и ще го разградят на съставните му елементи, както правят и с човешките трупове. Ще ми останат неговите холограми — и спомените за него. Това задоволява ли те?

— Разбира се. Сега трябва да се връщам в имението на д-р Фастълф.

— Да. Научи ли нещо ново от трупа на Джендър?

— Не съм и очаквал, Гладиа.

Тя се обърна и го погледна направо в лицето.

— И Илайджа, искам да откриеш, кой е направил това и защо. Трябва да знам.

— Но, Гладиа…

Тя яростно заклати глава, сякаш да не допусне да чуе нещо, за което не беше подготвена.

— Знам, че ще го направиш.

Бейли излезе от къщата на Гладиа по залез. Обърна се в посоката, накъдето предположи, че се намира западният хоризонт и видя слънцето на Аврора — пурпурно червено на фона на зеленото като ябълка небе, с тънки ивици червеникави облаци в горната си част.

— Йосафате — измърмори той. Очевидно слънцето на Аврора, което беше по-студено и по-оранжево от земното, изглеждаше още по-различно при залез, когато лъчите му преминаваха през по-дебелия слой въздух.

Данил беше зад него; Жискар — както преди, отпред.

— Добре ли сте, колега Илайджа? — дочу Бейли гласа на Данил.

— Съвсем добре — увери го Бейли, доволен от себе си. — Външният свят ми понася добре, Данил. Дори мога да се възхитя на залеза. Винаги ли изглежда така?

Данил погледна безстрастно залязващото слънце.

— Да — отвърна той. — Но нека по-скоро да тръгваме към имението на д-р Фастълф. По това време на годината здрачът бързо отминава, колега Илайджа, а бих искал да стигнем там, докато все още можете ясно да виждате.

— Готов съм. Да тръгваме.

Бейли се зачуди, дали не би било по-добре да изчакат тъмното. Нямаше да му е приятно да не вижда, но пък щеше да има илюзията, че е на закрито. Дълбоко в себе си той не беше сигурен, колко време щеше да продължи еуфорията, породена от неговото възхищение на залеза (истински залез, да не забравяме, на открито). Но това беше страх от неизвестното и той нямаше намерение да му се дава.

Жискар се понесе безшумно назад към него и го попита: