Айзък Азимов - Роботите на зората

Погледът на Бейли се премести върху рисунките. Несъмнено представляваха роботи. Те, обаче, не бяха реалистично изобразени, а изглеждаха удължени и неестествено разкривени. Сега, когато ги гледаше под нов ъгъл, Бейли забеляза, че изкривените части всъщност хитро подчертаваха онези места, които предполагаха наличието на облекло. Рисунките му напомняха за прислужническите дрехи, които беше видял в една книга, посветена на средновековна викторианска Англия. Дали Гладиа знаеше за тези неща, или просто ги беше налучкала, макар и с доста подробности? Не че беше съществен въпрос, но (вероятно) не биваше да се подминава току така.

Когато Бейли първоначално забеляза рисунките, си беше помислил, че по този начин Гладиа се е заобиколила с роботи, по подобие на своя живот на Солария. Тя беше заявила, че мрази този живот, но казаното представляваше мисловен продукт на нейния разум. Солария си оставаше нейната единствената родина, а това не може така лесно да се забрави — може би дори никога. И вероятно именно заради това тя рисуваше, макар че намираше друг благовиден предлог за новото си занимание.

— Имах успех — продължи Гладиа. — Някои от водещите концерни-производители на роботи плащат добре за моите проекти и в редица случаи промениха изцяло външния вид на вече съществуващи роботи според моите указания. Всичко това ми донесе известно удовлетворение, което донякъде компенсира емоционалната дупка в моя живот. Когато д-р Фастълф ми даде Джендър, аз се сдобих с робот, който, естествено, носеше истинско облекло. Скъпият доктор беше наистина толкова мил, че ми даде и доста дрехи за смяна. Но те изобщо не бяха направени с въображение и аз се забавлявах, като купувах най-различни глупости, които смятах за по-подходящи. Трябваше да взема точните мерки на Джендър, защото възнамерявах да ушият моделите ми по поръчка — а това означаваше, че той постепенно трябва да си свали дрехите. Така и направи. И едва тогава, когато целият се съблече, разбрах, колко много прилича на човек. Нищо не му липсваше. А онези части, които се предполагаше, че трябва да получават ерекция, наистина получаваха. Всъщност, той съзнателно се контролираше, както бихме казали за едно човешко същество. На Джендър му ставаше и спадаше по заповед. Така ми каза, когато го попитах, дали пенисът му функционира в това отношение. Полюбопитствах и той ми показа. Трябва да знаеш, че макар Джендър да приличаше много на човек, аз си давах сметка, че той е робот. Имам известни задръжки по отношение на докосването до мъже — нали разбираш — и не се съмнявам, че това изигра голяма роля за моята неспособност да получа удовлетворение от секса с аврорианците. Но Джендър не беше човек. А през целия си живот, аз съм била все с роботи. Можех спокойно да го докосвам. Не след дълго разбрах, че ми харесва да го пипам. Джендър разбра, че на мен ми харесва. Той беше фино настроен робот, който внимателно следваше Трите закона. Да не достави удоволствие, при положение, че може, щеше да означава да ме разочарова. Разочарованието би се причислило към причиняването на вреда, а той не можеше да причинява вреда на едно човешко същество. С безкрайно внимание, той ме караше да изпитвам удоволствие. А понеже аз виждах у него желанието да ме накара да изпитам удоволствие — нещо, което никога не съм виждала при аврорианците — аз наистина го получавах и в крайна сметка разбрах — напълно, струва ми се — какво е оргазмът.

— Значи си била щастлива? — попита Бейли.

— С Джендър? Разбира се. Напълно.

— Никога ли не се карахте?

— С Джендър? Как бих могла? Единствената му цел, единственото нещо, заради което съществуваше, беше да ме радва.

— Това не те ли притесняваше? Той те е радвал само защото е бил принуден да го прави.

— Какво друго може да накара един човек да направи нещо, освен това, че по една или друга причина, той е принуден да го направи?

— Значи, след като си разбрала какво е оргазъм, никога не си почувствала необходимост да го направиш наисти… с аврорианците?

— Щяха да са незадоволителен заместител. Исках само Джендър. Сега разбираш ли, какво съм изгубила?

Лицето на Бейли, което беше придобило естествено мрачен вид, стана сериозно.

— Разбирам, Гладиа — отвърна той. — Ако преди съм ти причинил болка, моля те да ми простиш, защото тогава не си давах напълно сметка.

Тя обаче се разрида. Бейли чакаше, без да може да каже нищо повече, без да може да се сети за някакъв разумен начин, по който да я утеши.