Айзък Азимов - Роботите на зората

— Справихте ли се?

— Имате предвид да я отгледам успешно? О, да. Обикнах я много. Нарекох я Василия. Това е името на моята майка. — Той се усмихна на спомена. — Понякога проявявам подобна странна сантименталност — като моята привързаност към роботите. Разбира се, никога не съм срещал своята майка, но нейното име фигурира в моите документи. Тя все още е жива, доколкото ми е известно, така че бих могъл да я видя, но… Мисля, че има нещо гадно в товл, да се срещнеш с някой, в чиято утроба си бил някога. Докъде бях стигнал?

— Нарекли сте своята дъщеря Василия.

— Да — и я възпитах, като постепенно я обикнах. Много я обичах. И така успях да открия в какво се състои чара на този вид занимание. Естествено, моите приятели силно се смущаваха от това и аз трябваше да я държа настрана от тях, когато имах делови контакти, независимо дали социални или професионални. Спомням си веднъж… — той замълча.

— Да?

— Това е нещо, за което не си бях спомнял от десетилетия. Тя влезе тичешком, плачейки за нещо, и се хвърли в моите прегръдки, когато д-р Сартън беше при мен, за да обсъдим един от най-ранните проекти на програмите за хуманоидни роботи. Беше едва седем годишна струва ми се, и аз естествено я гушнах. Целунах я и пренебрегнах своята работа в момента, което беше съвсем непростимо от моя страна. Сартън напусна, кашляйки и давейки се — и най- дълбоко възмутен. Измина цяла седмица, преди да успея да подновя контакта с него и да възобновим обсъждането. Децата не би трябвало да действат по такъв начин на хората, предполагам, но те са толкова малко и се срещат толкова рядко.

— А вашата дъщеря — Василия — обичаше ли ви?

— О, да — поне, докато… Обичаше ме много. Аз се грижех за нейното обучение и се стараех умствените й възможности да се разгърнат в пълна степен.

— Казахте, че ви е обичала докато… нещо си. Не довършихте изречението. Значи, дошло е време, когато тя вече не ви е обичала. Кога е станало това?

— След като порасна достатъчно, вече искаше да има свое собствено имение. Беше съвсем естествено.

— А вие не сте искал?

— Какво искате да кажете с това, че не съм искал? Разбира се, че исках. Вие продължавате да ме смятате за чудовище, мистър Бейли.

— Да смятам ли тогава, че веднъж стигнала възрастта, когато е можела да има свое имение, тя вече не е изпитвала същите чувства към вас, които естествено е питаела, докато е била ваша дъщеря и е водила зависим живот във вашето имение?

— Не е толкова просто. Всъщност, беше доста объркано. Разбирате ли… — Фастълф изглеждаше смутен. — Аз й отказах, когато тя ми се предложи.

— Тя се е предложила на вас ? — ужасено попита Бейли.

— Това си беше съвсем естествено — отвърна Фастълф с безразличие. — Тя ме познаваше добре. Бях я напътствал в секса, окуражавал нейните опити, водил я бях на игрите на Еос… Изобщо, правех възможно най-доброто за нея. Това трябваше да се очаква и беше глупаво от моя страна, че не бях подготвен и се оставих да ме хванат на тясно.

— Ами кръвосмешението?

Фастълф беше озадачен.

— Кръвосмешение? О, да, земно понятие. На Аврора няма такова нещо, мистър Бейли. Много малко аврорианци познават своите родители. Естествено, ако става дума за брак и са заявени деца, се провежда генеалогично проучване. Но какво общо има това с обществения секс? Не, не, неестественото беше, че отказах на своята дъщеря. — Той се изчерви — големите му уши най-вече.

— Ще ми се да ви вярвам — промърмори Бейли.

— Пък и нямах сериозни причини да отказвам, поне не и такива, които да изтъкна пред Василия. Беше престъпно от моя страна, че не предвидих нещата. Не успях да подготвя почвата, така че в случай, че се наложи да откажа на един млад и неопитен човек, да не го нараня и подложа на страхотно унижение. Наистина изпитвам непоносим срам, че се нагърбих с необичайната отговорност за възпитанието на едно дете. Успях единствено да я подложа на толкова неприятни изпитания… Струваше ми се, че можехме да продължим нашите отношения като баща и дъщеря… като приятели, но тя не беше склонна. След като й отказах, независимо колко тактично се опитах да го направя, нещата между нас се влошиха.

— Докато накрая…

— Накрая тя пожела да има собствено имение. Отначало се възпротивих. Не защото не исках да има, а защото ми се искаше да възстановим обичта помежду си, преди да си е отишла. Нищо не можа да помогне. Това беше периодът на може би най-голямото изпитание в моя живот. Накрая тя просто — и по доста груб начин — настоя да напусне и аз не можех повече да я задържам. По това време Василия вече се беше оформила като професионален роботик — благодарен съм, че не заряза професията от неприязън към мен — и имаше възможност да си намери имение без моята помощ. Така и направи. От тогава не сме имали много контакти помежду си.