Джордж Мартин - Пясъчните крале

— Не са насекоми — отвърна ядосано той. — Елате, ще ви ги покажа.

Но когато видя пясъчните крале, жената поклати глава.

— Няма да стане така. Какво знаете за тези същества? Имате ли представа от кой свят са дошли? Получили ли са одобрение от бюрото по екология? Вие самият разполагате ли с разрешение да ги притежавате? В оплакването се казва, че те са месоядни и вероятно опасни. Освен това там пише, че са полуразумни. Откъде се сдобихте с тях всъщност?

— От „Уо и Шейд“ — отвърна Крес.

— Никога не съм чувала за тях — заяви жената. — Вероятно са ги вкарали контрабандно, с ясното съзнание, че нашите еколози ще имат възражения. Не, Крес, няма да се получи. Смятам да конфискувам този контейнер и да поискам да бъде унищожен. А вие ще трябва да заплатите солидна глоба.

Крес й предложи сто стандарта, за да забрави за него и за пясъчните крале.

Тя се усмихна през зъби.

— Ето че ще трябва да добавя към обвиненията срещу вас и опит за подкупване.

Омекна едва когато сумата достигна две хиляди, но каза:

— Но няма да е лесно, предупреждавам ви. Трябва да се направят корекции в няколко доклада и да се изтрие част от информацията. А и получаването на разрешение от еколозите ще отнеме доста време. Да не говорим за жената, която се е оплакала. Ами ако се обади отново?

— Оставете я на мен — отвърна Крес. — Аз ще имам грижата.

Отдели няколко часа, за да обмисли проблема. Вечерта позвъни на две-три места.

Първият разговор бе с т’Етеран.

— Искам да купя куче — каза му той. — Кутре.

Търговецът се облещи от екрана.

— Кутре? Саймън, това е толкова нетипично за теб. Защо не наминеш насам? Мисля, че разполагам с нещо подходящо.

— Имам някои изисквания по отношение на кутрето — продължи Крес. — Води си бележки. Ще ти опиша точно как трябва да изглежда.

Вторият разговор беше с Иди Норедиан.

— Иди — рече той, — ще те помоля да прескочиш тази вечер при мен. Вземи и холографската камера. Намислил съм да запиша една битка. Искам да направя подарък на скъп приятел.

След като приключиха със записа, Саймън Крес остана до късно. Изстрада една нова драма в своя сенсориум, направи си лека вечеря, изпуши няколко развеселяващи пръчици и отвори бутилка вино. След като се почувства осезаемо ощастливен, се прехвърли във всекидневната е чаша вино в ръка.

Светлината беше изключена. Червеното сияние на терариума придаваше на сенките зловещ оттенък. Той се доближи до своето царство, заинтригуван да провери как се справят черните с възстановяването на замъка. Кутрето го бе разрушило почти до основи.

Възстановяването вървеше добре. Но докато Крес оглеждаше ремонта през увеличителните очила, погледът му премина през изображението на лицето. Видът му го втрещи.

Той се отдръпна, премигна, нервно отпи глътка и се наведе отново.

Лицето на стената все още приличаше на неговото. Но беше някак изменено, изопачено. Бузите му бяха провиснали и набръчкани, усмивката му наподобяваше злобно хилене. Изглеждаше невероятно зъл.

Обезпокоен от тази гледка, той заобиколи терариума, за да огледа и другите замъци. Имаше някои различия, но крайният ефект бе сходен.

Оранжевите бяха пропуснали голяма част от дребните подробности, но резултатът изглеждаше чудовищен, крещящ — жестоки устни и лишени от разум очи.

Червените го бяха надарили със сатанинска усмивка. Устата му бе изкривена надолу.

Белите, неговите любимци, бяха изрисували видиотено божество.

Разгневен, Саймън Крес запокити чашата с вино към отсрещната стена и изсъска:

— Как смеете?! Няма да получите храна цяла седмица, вие проклети… — гласът му премина в пискливо гъргорене. — Ще ви науча аз!

Вече знаеше какво ще направи. Излезе забързано от стаята и след малко се върна с древен метателен меч. Беше дълъг почти метър, с остър връх. Крес се захили, отмести похлупака встрани и оголи небето над един от ъглите на пустинята. Наведе се и забоде меча в белия замък отдолу. След това го завъртя — разрушаваше кули, бойници и стени. Каменно-пясъчното съоръжение рухна и затрупа стотици подвижни. С едно леко помръдване на китката Крес заличи напълно чертите на безочливата, нагла карикатура на лицето си. След това провеси меча над тъмното устие, под което се разполагаше пещерата на търбуха, и го забоде с всички сили. Чу се тих жвакащ звук и той усети известно съпротивление. Всички подвижни потрепериха и рухнаха на пясъка. Крес се отдръпна, доволен от стореното.

Остана надвесен над ъгъла, чудеше се дали е убил търбуха. Острието на меча бе покрито с лигава течност. Но не след дълго белите пясъчни крале се раздвижиха. Бавно, неуверено, но се надигнаха.