Джордж Мартин - Пясъчните крале

— Трябва да проявите търпение.

— Не — прекъсна я Крес. — Аз съм техният господар, техният бог, аз съм всичко за тях. Защо да се съобразявам с прищевките им? Очаквах повече от тях, но те ме разочароваха. Ето защо внесох промяна.

— Разбирам — рече Уо. — Ще обсъдя въпроса с Шейд.

— Не е нито негова грижа, нито ваша — тросна се Крес.

— Е, щом е така, ще ви пожелая лека нощ — произнесе Уо с нескрито недоволство. Но докато си обличаше палтото, спря и го изгледа неодобрително. — Погледнете лицата, Саймън Крес — рече тя и в гласа й се долови предупреждение. — Погледнете своите изображения.

След като Уо си тръгна, той озадачен се върна при терариума и огледа замъците. Ликът му си беше там. И все пак… Той нахлузи очилата. Дори с тях не беше лесно да забележи разликата. Но му се стори, че изражението на лицата леко се е променило, че усмивката му е някак изкривена, за да изглежда зла. Едва доловима промяна, ако въобще имаше промяна. Крес махна с ръка и реши повече да не кани Джейла Уо на забавите.

През следващите няколко месеца Крес и десетина от любимците му се събираха всяка седмица, за да се любуват на представлението, което бяха кръстили „военни игри“. Сега, след като първоначалното му увлечение по пясъчните крале бе поотминало, Крес прекарваше по-малко време около терариума и отделяше повече за социален живот и работа, но въпреки това му беше приятно да следи войните в приятелска компания. За да поддържа бойния дух, се стараеше неговите питомци да живеят на ръба на глада. Последното имаше тежки последици за оранжевите, които бързо се топяха, и Крес започна да се чуди дали търбухът им не е умрял. Но останалите се справяха добре.

Понякога нощем, когато не можеше да заспи, Крес отваряше бутилка вино и се настаняваше в сумрачната всекидневна, където единственият източник на светлина бе червеното сияние над пустинята. Пиеше и гледаше с часове, съвсем сам. Почти винаги ставаше свидетел на някое сражение, а когато не се случваше нищо, можеше лесно да разбуни духовете, като пусне няколко трохи.

Започнаха да залагат на ежеседмичните сражения, както бе предложила Малада Блейн. Крес спечели солидна сума, като заложи на белите, превърнали се в най-многобройната и могъща колония на терариума и с най-величествен замък. Веднъж отмести похлупака и пусна храната в близост до замъка на белите, вместо на централното бойно поле, както бе досега, и другите трябваше да атакуват белите в крепостта им, за да получат пая си. Опитаха се. Белите се оказаха ненадминати в защита. Крес спечели сто стандарта от Джад Ракис.

Всъщност Ракис губеше почти всички залози. Претендираше, че познавал добре обичаите и начина на живот на пясъчните крале, че ги бил изучавал след първата забава, но все нямаше късмет, когато се стигаше до залаганията. Крес подозираше, че твърденията на Джад са пустословно самохвалство. В миг на мимолетно любопитство Крес също потърси в библиотеката информация за пясъчните крале — интересуваше се от кой свят са домашните му любимци. Но не откри и думичка за тях. Помисли си да се свърже с Уо и да я попита, но го налегнаха други грижи и забрави.

Накрая, след като загубите му за последния месец надхвърлиха хиляда стандарта, Джад Ракис пристигна за поредната военна игра с малка кутия под мишница. Вътре имаше същество подобно на паяк, но с фина златиста козина.

— Пясъчен паяк — заяви Ракис. — От Катадей. Купих го днес следобед от т’Етеран — продавача на домашни любимци. Обикновено им махат торбичките с отрова, но при този са непокътнати. Ще играеш ли, Саймън? Искам да си върна парите. Залагам хиляда стандарта на пясъчния паяк срещу твоите животинки.

Крес огледа паяка в неговия миниатюрен затвор. Пясъчните крале бяха пораснали — но въпреки това щяха да са джуджета пред него. Той беше отровен, а те не. Затова пък бяха много повече. Освен това напоследък безкрайните им войни бяха започнали да му омръзват. Не би имал нищо против известно разнообразие.

— Съгласен — каза Крес. — Джад, ти си глупак. Моите храбри войници ще се нахвърлят върху него и ще го задушат с броя си.

— Глупакът си ти, Саймън — отвърна Ракис и се засмя. — Катадейският пясъчен паяк се храни с къртици, обитаващи дупките и цепнатините на скалите. Ще видиш как ще влезе в твоите замъци и ще изяде търбусите там.

Крес се озъби сред всеобщия смях. Не знаеше за последното.

— Добре, да започваме — рече той малко подразнено и си напълни чашата.

Паякът бе твърде голям, за да го натикат през отвора на хранилката. Двама от гостите помогнаха на Ракис да отмести похлупака встрани и Малада Блейн му подаде кутията. Той изтърси паяка вътре. Златистото чудовище се приземи меко върху една миниатюрна дюна точно пред червения замък и се заоглежда объркано, помръдваше челюсти и тропаше заплашително с крачета.