Лоис Бюджолд - Криожега

— Аз за какво съм ти? — попита разтревожено Лейбер, докато тичаха надолу по стъпалата.

— За да ми посочиш Акабане. Не ща да стрелям със зашеметителя по някой друг, нали така.

— Не забелязах да имаш особени предразсъдъци в това отношение.

— Споко. Имам разрешително.

— Да убиваш?

Роик се намръщи.

— И да убивам, да. Но няма да повярваш колко формуляри трябва да попълва човек след това.

Лейбер, изглежда, не можеше да реши дали последното е шега, или не, което беше добре, защото Роик също не беше сигурен. Навремето процедурите никак не му сториха забавни. Дори да си спомня за тях не беше забавно.

Минаха през тежките метални врати в дъното на сградата за прием на пациенти, поеха наляво, завиха зад ъгъла и тръгнаха покрай дългата фасада. Къса алея извиваше към покрит вход в средата — навремето, преди комплексът да бъде официално закрит, явно тук бяха сваляли пациентите от линейките, а посетителите бяха слизали от колите си на собствен ход. Пред входа имаше обрасло с буренаци пространство, някога несъмнено добре поддържана морава и обект на градинарско изкуство, но много тъжно сега. Охранително осветление нямаше, затова пък изобилие от включени фенерчета разкриваше присъствието на стадо възрастни хора, някои по пижами, други в по-приличен вид — мотаеха се по алеята и бившата морава. Роик с облекчение отбеляза, че в другия край на комплекса оранжево зарево няма. Затова пък имаше изобилие от сигнални лампи на пожарни коли и други автомобили за спешна помощ, които обливаха сцената с цветна пулсираща светлина като в дискотека.

Покрай фасадата се точеше двойна редица паркоместа. Виждаше се калканът на административната сграда, отвъд тази за прием на пациенти, включително прозорците на ъгловия кабинет, откъдето мадам Сузе управляваше владението си. Оттатък паркинга се издигаше ръждясалата телена ограда на комплекса.

На улицата отпред бяха паркирани само едно-две превозни средства, далеч от портата и с изключени двигатели, но на метри встрани от изоставената охранителна будка при входа познат бус дебнеше в сенките. Портата, интересно, беше широко отворена. С разбита ключалка, най-вероятно.

— Така — каза Роик. — Изчакай да се прикрия зад будката при портата и иди при другите на полянката. Гледай да застанеш така, че да се виждаш от улицата, но не се приближавай до алеята.

— Чакай малко. Искаш да ме използваш за примамка, така ли? — каза възмутено Лейбер. — Нали уж трябвало да ти посоча Акабане?

— Да де. Точно това ще постигнеш — обясни търпеливо Роик. — Никой друг освен Акабане не би проявил интерес към твоята персона. А и така ще го подмамим на територията на комплекса. — „Надявам се.“

— И защо да си правим този труд?

— Първо, защото не мога да го зашеметя през бронята на колата, и второ, защото, ако не друго, така лорд Марк ще има основание да го обвини в незаконно проникване. Така ще сме в правото си да го задържим за през нощта.

— Нали Фува е собственикът?

— Ако лорд Марк вече не се е сдобил с комплекса, значи изобщо не го познавам. — Не че някой познаваше добре лорд Марк, дори негова милост. Е, с изключение на госпожица Карийн може би. — Хайде, мърдай. — Роик побутна окуражително Лейбер, после се промъкна предпазливо през сенките и се прикри зад охранителната будка.

Лейбер се запрепъва убедително сред буренаците, макар и с няколко метра по-далеч от инструкциите на Роик, оглеждаше се и се въртеше, уж смутено, но така, че профилът и анфасът му да се виждат добре откъм улицата. Източи се цяла минута. Роик тъкмо си блъскаше главата за нов план, решил, че Акабане няма да налапа въдицата, когато бусът бавно мина покрай охранителната будка. Роик клекна в сенките.

За миг се ужаси, че е подценил противника — ако Акабане просто вдигнеше подемния бус на височината на човешки ръст и после го спуснеше рязко върху жертвата си, Лейбер нямаше да е в състояние да свидетелства пред никого. Негова милост му беше разказвал как навремето се опитали да му скроят този номер — един вид гигантски ботуш, който се стоварил на сантиметри от него с явното намерение да го размаже като муха по паважа, и така няколко пъти. Роик се напрегна като спринтьор на стартовата линия, готов да хукне да спасява примамката си.

Но може би местните превозни средства имаха вградени сензори, които да предотвратяват този вид злополуки, или пък Акабане се беше уплашил от наличието на стотина свидетели. Така или иначе, страничната врата се отвори с плъзгане, а бусът се приземи на поляната така, че отряза Лейбер от полезрението на старците, които и без това проточваха вратове към примигващите светлини.