Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Управителят подаде сгънатите криле на Ръс, който ги пое и се обърна към Кол. Младежът се изправи, подпрял китарата в нозете си, с пребледняло, уплашено лице.

— Удари часът един от събралите се тук да стане летец. Време е да предам тези криле, а Кол да ги приеме от мен, защото ще е несправедливо да останат окачени на стената. Нека идем на скалата на летците и да видим как момчето ще стане мъж.

Факлоносците, всички до един летци, бяха готови. Те излязоха от хижата, а Кол, баща му и Управителят ги последваха в началото на дългата процесия. Марис беше почти на опашката.

До скалата вървяха около десетина минути — изкачваха бавно и тържествено изсечените в камъните стъпала. Когато излязоха на площадката, се подредиха в полукръг. Останал сам на самия ръб, Ръс се зае да прикачва крилете на раменете сина си. Лицето на Кол беше тебеширенобяло. Стоеше съвсем неподвижно, докато Ръс разгъваше крилете, и гледаше право надолу, към бездната, където черните вълни се удряха в брега.

Ръс най-сетне привърши.

— Сине мой, ти си вече летец — каза той, отстъпи назад и застана до Марис.

Кол стоеше сам под звездите, изправен на самия ръб, и грамадните сребристи криле го правеха да изглежда мъничък и безпомощен. Марис искаше да извика, да го спре, да направи нещо, усещаше студени сълзи по бузите си. Но също като останалите стоеше и чакаше традиционния първи полет.

Най-сетне Кол си пое дъх с пълни гърди и скочи от скалата.

Но се спъна и падна право надолу. Тълпата се втурна напред. Когато стигнаха ръба, Кол вече се бе овладял и бавно набираше височина. Описа широк кръг над океана, спусна се към скалата и отново свърна навътре. Нерядко при първия си полет младите летци гледаха да се изперчат с уменията си, но Кол не беше такъв. Държеше се малко неуверено и уплашено в небето, което никога не бе смятал за свой дом.

Междувременно още неколцина летци, между които Корм и Шали, се заеха да разгъват криле на площадката. Скоро и те щяха да се вдигнат в небето, да опишат няколко фигури и после да отлетят към Ейрие, където щеше да е втората част на ритуалното приемане на новия член.

Но преди някой от тях да успее да скочи вятърът внезапно се смени и Марис го почувства с изострените си сетива на летец. След това го чу — студен вихър, който пищеше зловещо над назъбените канари на хълма, и накрая го видя — защото там, над вълните, Кол се люшна настрани. Изгуби рязко височина и сетне неочаквано се завъртя. Някой извика. Миг след това Кол успя да овладее крилете и се насочи към площадката. Но очевидно това му струваше огромни усилия. Вятърът беше силен, гневен и го притискаше надолу — вятър, който летецът трябва да обуздае, измами и надвие. Кол се бореше с него и очевидно губеше двубоя.

— Не ми харесва тази работа — промърмори Корм и разпъна крилете си с рязък удар. — Ще ида да го пазя. — И литна.

Но беше твърде късно за помощ. Като размахваше криле под менящия се напор на вятъра, Кол се мъчеше да се насочи към площадката за приземяване. Като по нечута команда всички се втурнаха надолу да го посрещнат.

Кол се спускаше прекалено бързо. Вече не яздеше вятъра, а се оставяше да бъде тласкан. Крилете му се тресяха и той се завъртя настрани така, че единият връх докосваше земята, докато другият сочеше нагоре. Всичко беше погрешно, напълно погрешно. Вдигна се облак от пясък, последва шум на строшен метал и Кол се просна на земята. Невредим, за щастие.

Но лявото крило висеше прекършено.

Ръс дотича пръв при него и почна да разкопчава презрамките. Останалите се скупчиха около тях. Кол се изправи и всички видяха, че трепери и че очите му са пълни със сълзи.

— Няма страшно — рече Ръс. — Това е само една от подпорите, момче. Чупят се непрестанно. Лесно ще я поправим. Малко си неуверен, но винаги е така първия път. Следващият ще е по-добре.

— Следващият, следващият, следващият! — извика Кол. — Не мога да го направя, татко, просто не мога! Не искам да има следващ път! Не искам проклетите ти криле! — Той се разплака и тялото му се разтърси от хлипания.

Всички стояха вцепенени. Лицето на Ръс посърна.

— Ти си мой син. Летец. Следващ път ще има. И ти ще се научиш.

Кол продължаваше да плаче. Разкопчаните криле се въргаляха в краката му, строшени и безполезни поне за известно време. Тази нощ нямаше да види Ейрие.

— Чуваш ли какво ти казвам? — извика баща му и го разтърси със здравата си ръка. — Чу ли ме? Не искам да слушам такива глупости. Или ще летиш, или повече не си ми син.