Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Барион започна с „Песента на звездните мореплаватели“.

Това беше най-старата балада, първата от онези, които по право можеха да наричат свои собствени. Сърцето на Марис се размекна от нежния глас на Барион. Често посред нощ бе чувала Кол да пее същата песен. Гласът му тогава още мутираше и това го изнервяше. Понякога спираше насред поредната строфа и избухваше в низ от проклятия. Марис лежеше в леглото и тихичко се кискаше.

Но сега се заслуша в думите. Барион пееше за гигантския кораб на звездните мореплаватели, дълъг сто мили — за да може да улавя необузданите звездни ветрове. В песента се разказваше цялата история. Загадъчната космическа буря, повреденият кораб, ковчезите, в които били като живи погребани, сетне — изгубили верния път — как се приземили тук, на тази планета с безбрежен океан и несекващи бури, свят, в който земята се състояла от хиляди разпръснати скалисти острови и вятърът никога не спирал да духа. Разказваше се за приземяването — с кораб, непригоден за кацане — за смъртта на хиляди в техните ковчези и за това как платното — малко по-тежко от въздуха — плавало по повърхността, превръщайки водата около Шотан в сребристо огледало. Барион пееше за вълшебните умения на моряците, за мечтата им да поправят кораба и за това как тя постепенно умирала. С нея угаснала и силата на магичните им машини и те замлъкнали завинаги. Накрая край бреговете на Шотан избухнала и битката между Стария капитан и привържениците му, които се опитали да защитят безценните метални платна от собствените си деца. А след това синовете и дъщерите на звездните мореплаватели, първите истински деца на Пристана на ветровете, нарязали платното на парчета, които били свръхлеки, невероятно здрави и гъвкави. А от метала, който останал от корпуса, изковали своите криле.

Защото разпръснатите из островите на Пристана на ветровете хора се нуждаели от средство за връзка. Без гориво, без метал, заобиколени от враждебен океан, раздиран от бури и гъмжащ от чудовища, не им оставало друго, освен да се възползват от свободната енергия на вятъра.

Последните акорди утихнаха. „Нещастните мореплаватели“ — помисли си както винаги Марис. Стария капитан и екипажът му също били летци, но крилете им били предназначени за полет сред звездите. Само че с тях изчезнало и умението да се лети там горе, отвъд небето, а децата им придобили други умения.

Барион се усмихна и подхвана нова песен. Изпя няколко песни от древната Земя, след това се огледа срамежливо и предложи една собствена композиция, глуповата пиянска песен за разгонена сцила, която сбъркала един рибарски кораб с мъжкар. Марис почти не я слушаше. Мислите й още бяха при звездните мореплаватели. В известен смисъл те бяха като Дървокрил, защото не бяха пожелали да се откажат от мечтата си. А това означаваше, че са били обречени на смърт. Но наистина, дали не си заслужаваше?

— Барион — обади се по някое време Ръс. — Днес синът ми навършва пълнолетие и става летец. Изпей ни някоя от техните песни!

Певецът се усмихна и кимна. Марис погледна към Ръс. Стоеше изправен до масата, с чаша вино в ръка, и лицето му грееше от щастие. „Той наистина се гордее — помисли си тя. — Синът му става летец, а мен е забравил напълно.“ Призля й, имаше чувството, че са я зашлевили.

А Барион подхвана песни за летци: балади от Външните острови, от Шотан, Кълхол, Кехлибарените и Поуит. Пееше за летци призраци, изгубени навеки над океана, след като се подчинили на Управителя-Капитан и литнали с оръжие в небето. За това как изниквали внезапно насред безветрието, размахвайки призрачните си криле. Така поне се казваше в легендата. Но летците, които попадаха в безветрие, почти никога не се завръщаха, за да потвърдят верността на тези предания.

Изпя и песента за белокосия Ройн, който бил над осемдесетте, когато узнал, че синът му, летец, е загинал в любовна свада, и сам взел крилете, за да преследва и накаже убиеца.

Изпя баладата за Арон и Джени, най-тъжната песен от целия му репертоар. Джени била безкрила и при това недъгава, неспособна да върви, и живеела с майка си, перачка, но по цял ден седяла до прозореца и следяла с поглед полета на летците край скалите на Малък Шотан. После се влюбила в Арон, хубав и весел летец, и в мечтите й той също я обикнал. Но един ден, когато била сама в къщи, го видяла да си играе в небето с друг летец — красива русокоса жена — и когато кацнали, те се целунали засмяно. Когато майка й се прибрала, намерила Джени издъхнала. Вестта стигнала до Арон и той внезапно се заинатил — не позволил да погребат тялото на жената, която дори не познавал. Взел я на ръце, отнесъл я на скалата, литнал с нея към океана и я погребал като истински летец.