Джордж Мартин - Планетата на ветровете

За Дървокрил също имаше песен, макар и не от най-добрите, защото го изкарваше комичен глупак. След нея Барион изпя за летеца, който донесъл лошата вест, изкара и „Танц с вятъра“, венчалната песен на летците. Марис не можеше да помръдне от креслото, заслушана в баладите. Поне за малко бе забравила собствените си грижи.

— Братчето ти е роден летец — чу тя шепот до ухото си и когато се обърна, видя, че Корм е положил ръка на облегалката. Той махна с ръка към мястото, където Кол седеше в краката на Барион. Младежът бе обвил коленете си с ръце и изглеждаше нещастен.

— Виж как се вживява в песните — продължи безгрижно Корм. — Най-вече от тези за летци. Марис, не само аз и ти го знаем, той също го осъзнава. Казвам ти, имам набито око. Зная какво ти е на душата, но помисли за него, момиче. Той обича да лети също колкото и ти.

Марис погледна Корм в лицето и едва не се изсмя на глупостта му. Да, Кол изглеждаше очарован, но само тя знаеше от какво. Не от песните, възпяващи полета на летците, а от изкуството на пеенето; не летенето, а музиката го привличаше. Но как можеше да го знае Корм, красивият, самоуверен Корм?

— Корм, да не мислиш, че само летците мечтаят? — попита тя шепнешком тъкмо когато Барион довършваше поредната песен.

— Има и други песни за летци — обяви Барион. — Но ако ги изпея всичките, ще мине нощта и ще си остана гладен. — Той погледна към Кол. — Не бързай. Ще ги научиш, когато идеш на Ейрие.

Застанал до Марис, Корм вдигна чаша за поздрав.

Кол се надигна.

— Искам аз да изпея една.

Барион се засмя.

— Мисля, че бих могъл да ти доверя китарата си. На никой друг, освен на теб. — Той стана и предложи стола си на пребледнелия младеж.

Кол седна, размърда се неспокойно и нервно прехапа устни. Премигна към светлината на факлите и потърси с поглед Марис.

— Ще ви изпея една нова песен, тя също е за летец. Аз… хъм, я написах. Не съм бил там, сигурно го разбирате, но чух тази история и зная, че е вярна. Трябваше да стане на песен, но досега никой не го е правил.

— Ами пей де, момче — прокънтя гласът на Управителя.

Кол се усмихна и отново погледна към Марис.

— Нарича се „Падането на Гарвана“.

И запя.

Имаше ясен и звънлив глас. Разказа всичко точно така, както се беше случило. Марис го гледаше с широко отворени, пълни с почуда очи. Не само че беше запомнил всичко, но съумя да го предаде с чувствата, които тя бе изпитвала в онзи миг, когато разтворените криле на Гарвана бяха уловили отблясъците на слънцето. Имаше и думи за невинната любов, която бе изпитвала към него — този прекрасен крилат принц, дързък и необуздан. Какъвто Марис го смяташе някога.

„Той има дарба“ — помисли си Марис. Корм я погледна учудено и попита: „Какво?“ и тя изведнъж осъзна, че го е прошепнала на глас.

— Кол — повтори тя тихо. Последният акорд на песента още звучеше в ушите й. — Ще стане по-добър от Барион, стига да има шанс. Аз му разказах тази история, Корм. Бях там, с още десетина летци, когато Гарвана ни показа този номер. Но никой от нас не би могъл да го предаде така красиво, както го направи Кол. Той има истински талант.

Корм й се усмихна самодоволно.

— Така е. Догодина ще смажем източняците в надпяването.

Марис му хвърли гневен поглед. Нима не разбираше? От другата страна на стаята Кол я гледаше въпросително. Марис му кимна и той се усмихна гордо. Беше се справил чудесно.

А тя бе взела решение.

Но тогава, точно преди Кол да подхване нова песен, Ръс пристъпи напред.

— Време е — заговори той — да преминем към деловата част. Попяхме и си побъбрихме, хапнахме и пийнахме, но навън ни очакват ветровете.

Всички млъкнаха и се заслушаха в свистенето на вятъра зад стените. Марис потрепери.

— Крилете — рече баща й.

Управителят излезе напред и ги вдигна пред себе си. След това произнесе ритуалните слова:

— Отдавна — още от времето на звездните мореплаватели — служат тези криле на Кехлибарен, свързвайки ни от поколения с другите народи от Пристана на ветровете. С тях е летяла Марион, дъщерята на звездния мореплавател, дъщеря й Джери, синът й Йон, а сетне Анни, Флан и Денис… — Управителят изреди още дузина имена и накрая спомена Ръс и дъщеря му Марис. — Присъстващите си зашушукаха развълнувано, защото не очакваха да го направи. Марис не беше истински летец и нямаше право да бъде споменавана. „Слагат ме в техните редове, а ми отнемат крилете“ — помисли си тя огорчено. — А сега иде ред на Кол и както подобава на всеки Управител, ще му кажа: „Аз ги подържах, преди да ти ги предам, за да ти донесат късмет“. Чрез мен всички жители на Кехлибарен докосват крилете и казват: „Безметежен полет, Кол!“.