Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Когато Ръс за първи път я забеляза на скалата, тя бе най-щастливото дете на света. А след като я осинови и я научи да лети, си помисли, че ще умре от радост. Истинският й баща бе изчезнал с лодката си в морето, погълнат от някоя разгневена сцила след поредната буря, и майка й се зарадва, че ще се отърве от нея. Марис се хвърли с разтворени обятия в този нов живот, в който откри небето, повярвала, че са се сбъднали най-съкровените й мечти. Пожелай си нещо много силно и то ще стане.

Вярата й изчезна, след като Кол дойде на бял свят.

Кол. Всичко опираше до него.

Ето че дойде и денят.

Празненството не беше многолюдно, макар да го организираше самият Управител. Той беше снажен общителен мъж с благородно лице, скрито от брада, която — той се надяваше — му придаваше строг вид. Посрещна ги на вратата издокаран като богаташ — дрехи от скъп плат, медни и платинени пръстени и тежка огърлица от ковано желязо. Покани ги в просторната гостна, озарена от наредените по стените факли. Масата се огъваше под тежестта на ястията — сирене от Кълхол, плодове от Външните острови, кивас от Шотан и от избите на Кехлибарения и големи купи със зелена салата. Нанизана на шиш над огнището се въртеше морска котка, която готвачът поръсваше с подправки и собствената й мазнина. Беше едро животно, почти колкото зрял мъж, и дебелият слой мастна тъкан под прясно одраната кожа тъкмо бе започнал да цвърчи и да хваща коричка от топлината на огъня. Ухаеше удивително.

Гостите — все безкрили — веднага се струпаха около Кол, за да му поднесат поздравленията си. Някои дори заговориха Марис, за да й кажат колко трябва да е горда, че има такъв брат, след като и тя известно време е била летец. Била, била, била, била, била. Щеше й се да закрещи.

Но още по-зле стана, когато дойдоха летците. Красавецът Корм, чаровен както винаги, завзе единия ъгъл, където подхвана обичайните си истории за далечни места и безкрили девойки със замечтани очи. Шал и пък танцуваше — щеше да изтощи с трескавата си енергичност поне половин дузина мъже, преди да свърши вечерта. Бяха дошли и други летци от близките острови. Анни от Кълхол, Джеймис Младши, Хелмър от Голям Кехлибарен, чиято дъщеря щеше да получи крилете му само след година, още четирима летци от Запада и трима шумни източняци. Приятелите й, братята й, другарите й от Ейрие.

Но сега я избягваха. Анни се усмихваше любезно, но все гледаше на друга страна. Джеймис поднесе поздравленията на баща си, после потъна в сконфузено мълчание и запристъпва от крак на крак, докато Марис не го пусна да си върви. Облекчената му въздишка чуха всички. Дори Корм, който твърдеше, че умеел да се владее, се чувстваше неудобно в компанията й. Донесе й чаша топъл кивас, но после изведнъж забеляза някакъв приятел в другия край на стаята, с когото трябвало да поговори.

Марис се почувства забравена и изоставена от всички. Седна в едно кожено кресло до прозореца с чаша кивас в ръка и се заслуша в шума на вятъра зад дървените щори. Не ги винеше. За какво да си говорят с един безкрил летец?

Радваше се, че Гарт и Дорел не са дошли, нито някой от другите й близки приятели. И не се срамуваше от чувствата си.

Малко по-късно на вратата се почука и тя се зарадва, щом видя кой е дошъл. Беше Барион, с китара в ръка.

Марис се усмихна. Макар Ръс да смяташе, че Барион влияе зле на Кол, тя го харесваше. Певецът беше висок, леко прегърбен, с прошарена коса, която го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше. Издълженото му лице беше обветрено и почерняло от слънцето, но устните му бяха разтеглени във ведра усмивка и в очите му се спотайваше веселие. Барион имаше нисък, дрезгав глас, безгрижни маниери и беше голям майстор на всякакви невероятни истории. Говореше се, че е най-добрият певец в целия Запад. Поне така твърдеше Кол и разбира се, самият Барион. Но Барион също така твърдеше, че е посетил сто острова — непосилна задача за безкрил човек. Хвалеше се още, че китарата му била донесена от самите звездни мореплаватели преди седемстотин години. От Земята. Предавали я от баща на син в семейството, повтаряше със сериозен глас, сякаш очакваше Марис и Кол да му повярват. Но това беше глупаво — да се отнася с една китара, сякаш е криле!

Лъжец или не, Барион беше майстор на забавленията и чудесен поет, а запееше ли — гласът му бе като вятъра. Кол беше негов ученик и двамата бяха големи приятели.

Управителят го тупна по рамото и Барион се засмя, след това се приготви да подхване първата си песен. В стаята се възцари тишина, дори Корм млъкна по средата на поредната си история.