Джордж Мартин - Планетата на ветровете

— Трябваше да иде Кол, а не ти — тросна се той.

— Кол още спеше — отвърна тя. — Пък и той е твърде бавен — щеше да изпусне подходящия вятър. Щеше да го застигне дъждът и тогава щеше да лети цяла вечност. Още не го бива да се справя с дъждовете.

— Значи му е време да се научи. Да си вземе поука от собствените си грешки. Досега го учи ти, занапред ще го обучават крилете. Не ти, сега той е летец.

Марис потрепери, сякаш я бяха ударили. Това бе човекът, който я бе учил да лети, който се гордееше с нея заради инстинктивния начин, по който схващаше наставленията му. „Тези криле един ден ще ти принадлежат“ — й бе казвал неведнъж, макар да нямаха кръвно родство. Взеха я с жена му за свое дете, след като бяха разбрали, че няма надежда да имат свое. След жестоко падане той бе изгубил завинаги надеждата да литне отново в небесата и не му оставаше друго, освен да си намери заместник — дори и да не е наследник, поне да е някой, когото да обича. Жена му бе отказала да се учи да лети — беше живяла трийсет и пет години като безкрила и не смееше и да си помисли, че би могла да скочи от скалата. Така изборът му падна на Марис — осиновиха я и с течение на времето я обикнаха. Марис — дъщеря на рибар, която предпочиташе да зяпа летците, вместо да си играе с другите деца.

А после, неочаквано, се бе родил Кол. Майка му бе умряла след трудно и продължително раждане — макар тогава още да бе малка, Марис си спомняше нощта, изпълнена с развълнувани хора и по-късно втория си баща, свит и разплакан в ъгъла. Но Кол бе останал жив. На Марис се падна ролята на сестра и майка и тя го обикна като свой брат и син. В началото никой не вярваше, че ще оживее. Тя беше щастлива, когато малкият се закрепи, и разделяше грижите си за него с времето, посветено на упражнения с крилете.

До нощта, когато баща й дойде да й съобщи, че Кол, който тогава още беше дете, ще бъде този, който ще получи неговите криле.

— Но аз съм много по-добър летец, отколкото той ще стане някога — възрази с разтреперан глас Марис.

— Не го отричам. Но това не променя нещата. Той е мой наследник.

— Не е честно! — извика тя. Кол беше още мъничък и твърде слаб, за да носи криле, но с времето щеше да заякне — тя го знаеше. Марис нямаше право да възразява. Такъв беше законът на летците, зачитан и спазван още от древни времена, когато звездните мореплаватели бяха изковали първите криле. Първородната рожба в семейството наследява крилете на родителя. Способностите не значеха нищо — така гласеше наследственият закон, а Марис, която произхождаше от семейство на рибари, щеше да получи само една очукана рибарска лодка.

— Честен или не, такъв е законът, Марис. И ти го знаеш отдавна, макар да се преструваше, че не съществува. От години си играеш на летец и аз ти позволявах, защото те обичам и защото Кол се нуждаеше от опитен и умел учител, а и островът ни е твърде голям, за да разчита само на двама летци. Но през цялото време знаеше, че ще дойде този ден.

„Защо се държи така? — запита се тя. — Много добре знае какво ми е да се разделя с небето.“

— Хайде, тръгвай с мен — рече той. — Никога повече няма да летиш.

Крилете й още бяха разгънати, беше откопчала само една презрамка.

— Ще избягам! — извика тя като обезумяла. — И никога вече няма да ме видиш. Ще ида на някой остров, където си нямат собствен летец. Ще се радват да им служа и хич няма да попитат откъде имам крилете.

— Няма да стане — поклати глава той. — Останалите летци ще престанат да посещават острова, както постъпиха, след като лудият Управител на Кенехът екзекутира летеца, който му донесе лоша вест. Където и да идеш, накрая ще ти отнемат крилете. Нито един Управител няма да поеме риска.

— Тогава ще ги счупя! — продължи тя, завладяна от истерия. — Така и той няма да полети… никога вече… никога…

Чу се звън на стъкло, фенерът падна върху камъните, разби се и угасна. Марис усети, че я хващат за ръката.

— Няма да ти позволя да го направиш. Дай ми крилете! Направи го заради Кол.

— Не искам…

— Не ме интересува какво искаш. Помислих си, че ще се хвърлиш в морето, когато отлетя тази сутрин. Че нарочно ще се изгубиш в бурята. Марис, зная какво чувстваш. Затова бях изплашен и ядосан, като те посрещнах. Но Кол не е виновен за нищо.

— Не го виня. Нито бих желала да му попреча да лети. Но толкова много искам да летя… моля те, татко. — По лицето й се стичаха сълзи. Тя пристъпи към него, търсеше утеха.

— Знам, Марис — промълви той. Не можеше да постави ръка на рамото й, крилете му пречеха. — Но няма друг изход. Такъв е животът. Трябва да се научиш да живееш без криле, както се научих аз. Поне ги имаше за известно време. Вече знаеш какво е в небето.