Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Гарт бе застанал до нея. Тя го погледна.

— Не ме бива в приказките като Кол или Дорел — подхвана той. — Аз… уф. Сбогом, Марис. — Той се изчерви и сведе поглед. Летците никога не се сбогуваха. „Но аз не съм летец“ — рече си тя, прегърна Гарт, целуна го и му каза сбогом — думата, която използваха безкрилите.

Дорел я придружи отвън. Както винаги на Ейрие вятърът беше силен, но бурята беше отминала. Единствената вода във въздуха бе омарата над океана. Но звездите вече бяха изгрели.

— Остани поне за вечеря — предложи Дорел. — Двамата с Гарт ще се караме кой да ти прислугва.

Марис поклати глава. Не биваше да идва, трябваше да полети право към къщи и въобще да не се сбогува с Дорел и Гарт. По-лесно е да избягваш края, да се преструваш, че нещата винаги са били такива. Когато стигнаха площадката за излитане, същата, от която Гарвана бе скочил преди много години, тя хвана Дорел за ръката и известно време двамата стояха мълчаливо.

— Марис — поде той колебливо накрая. Гледаше към морето и не пускаше ръката й. — Марис, можеш да се омъжиш за мен. Ще си делим моите криле — така никога няма да скъсаш с летенето.

Марис пусна ръката му. Почувства, че се изчервява от срам. Той нямаше право, грозно беше да се преструва.

— Недей — прошепна тя едва чуто. — Крилете не са твои, за да ги делиш с мен.

— Такава е традицията — рече Дорел почти отчаяно. Тя усети, че и той е засрамен. Искаше да й помогне, не да влоши нещата. — Можем да опитаме. Крилете не ми принадлежат, но ти ще можеш да ги ползваш…

— О, Дорел, недей. Управителят, твоят Управител, никога няма да го позволи. Това е повече от традиция, това е закон. Може да ти отнемат крилете и да ги дадат на някой, който спазва законите, както постъпиха с контрабандиста Линд. Ако избягаме някъде, където законът няма сила или няма Управител, някъде, където да сме сами колко дълго ще търпиш да делиш крилете с мен? С когото и да било? Не разбираш ли? Между нас ще се породи омраза. Аз не съм дете, което да се обучава, докато ти си почиваш. Не бих могла да живея така — да летя с криле, които са ми преотстъпени за малко и никога няма да станат само мои. Скоро ще ти омръзне начинът, по който те гледам, и тогава… — Тя млъкна, неспособна да продължи.

Дорел помълча още известно време.

— Съжалявам — рече накрая. — Исках да направя нещо за теб, Марис — да ти помогна. Боли ме от онова, което те чака. Исках да ти дам нещо. Не мога да понасям мисълта, че си отиваш и ще станеш…

Тя взе ръката му и я стисна силно.

— Да, да. Знам.

— Марис, знаеш, че те обичам. Нали знаеш?

— Да, зная. И аз те обичам, Дорел. Но… никога няма да се омъжа за летец. Не и сега. Не мога. Способна съм да го убия, за да му взема крилете.

Двамата постояха още известно време, притиснати един към друг на ръба на скалата — опитваха се да си кажат с телата онова, което не можеха да изразят с думи. След това се отдръпнаха един от друг и се спогледаха през сълзи.

Марис се наведе да си нагласи крилете. Трепереше от студ. Дорел понечи да й помогне, но пръстите им се преплетоха и двамата се засмяха на несръчността си. Тя го остави да й разпъне крилете. Тъкмо приключваше с второто, когато Марис изведнъж си спомни за Гарвана и му даде знак да спре. Той я погледна учудено. Марис вдигна рязко ръка и последният сегмент се затвори с щракване. Готова беше за полет.

— На добър път — извикай той на прощаване.

Марис отвори уста, после я затвори. Помълча и каза:

— И на теб. Внимавай, инак… — Но не довърши. Обърна му гръб, затича се и скочи от Ейрие, право в нощното небе, раздирано от ветровете.

Беше дълъг и самотен полет над озарения от звезди океан. Нищо не помръдваше. Духаше източен вятър, който я принуждаваше през целия път да лети косо, губейки време и сили. Когато най-сетне забеляза светлините на своя остров, Малкия Кехлибарен, наближаваше полунощ.

На площадката за кацане имаше светлина. Видя я отдалече и си помисли, че я е запалил някой от помощниците. Но беше малко вероятно да са останали толкова до късно при площадката — малцина летяха нощем. Начумери се учудено и кацна тежко.

Изстена болезнено, изправи се и почна да разкопчава презрамките. Ядоса се, че се беше разсеяла от необяснимата светлина. Междувременно светлината се приближаваше към нея.

— Реши значи най-сетне да се върнеш — рече гласът, рязко и гневно. Беше баща й, Ръс, по-точно вторият й баща. Крачеше към нея, стиснал в лявата си ръка фенер — дясната се поклащаше безжизнено.

— Отбих се до Ейрие — оправда се тя. — Нали не си се тревожил?