Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Добрутро, Дългококилест! — рече той. — Рано на път, а? Намери ли си приятели най-после?

Бързоход кимна, без да отговори.

— Добрутро, малки приятелчета! — продължи човекът. — Предполагам, че знаете с кого си имате работа? Тоя е Бързоход, дето си няма ни кол, ни колиба. Макар че съм чувал и по-лоши имена. Да се пазите тая нощ! А пък ти, Самчо, да не ми мъчиш горкото старо пони! Пфу!

И той отново плю. Сам бързо се завъртя.

— А пък ти, Папратак — викна той, — да си скриеш грозното лице, че ще му се случи нещо!

С мълниеносен замах ябълката излетя от ръката му и удари Бил право по носа. Той се катурна и иззад оградата долетяха проклятия.

— Язък за хубавата ябълка — въздъхна Сам и побърза да догони останалите.

Най-после селото остана назад. Ескортът от деца и безделници се умори и изостана край Южната порта. Хобитите продължиха по Пътя още няколко мили. Той заобикаляше подножието на хълма Брее, след това отново се насочваше на изток и бързо се спускаше към гористите области. Наляво, по полегатите югоизточни склонове на хълма, се мяркаха част от къщите и хобитовите дупки на Конярище; струйки дим над една низина северно от Пътя издаваха къде е Дълбок дол; по-нататък, зад дърветата, се криеше село Сводче.

След като се спуснаха още надолу по Пътя и изоставиха зад гърба си кафявия хълм Брее, пътешествениците стигнаха до тясна пътека, водеща на север.

— Тук изоставяме откритите пътища и потегляме през горите — каза Бързоход.

— Надявам се, че това не е „пряк път“ — обади се Пипин. — Последният ни пряк път през горите едва не завърши с катастрофа.

— А, тогава не съм бил с вас — разсмя се Бързоход. — Преки или обиколни, моите пътища винаги свършват добре.

Той огледа Пътя в двете посоки. Не се виждаше никой и Скиталеца бързо поведе колоната към гористата долина.

Планът му, доколкото можеха да го разберат, без да познават местността, бе отначало да тръгне към село Сводче, но да се отклони надясно, да го заобиколи откъм изток и после да продължи през пущинаците право към Бурния връх. По този начин, ако всичко минеше добре, щяха да си спестят големия завой на Пътя, който по-нататък се отклоняваше на юг, за да избегне блатата Комарова вода. Но, разбира се, щеше да им се наложи да пресекат блатата, а описанието на Бързоход не беше обнадеждаващо.

Засега обаче пътят не беше лош. Всъщност, ако не бяха тревожните събития от миналата нощ, това щеше да е най-приятната част от досегашното пътешествие. Слънцето грееше ярко, но без да прежуря. Все още покрити с обагрени листа, горите в долината изглеждаха мирни и дружелюбни. Бързоход уверено ги водеше по заплетените пътеки, където сами отдавна биха се изгубили. За да се откъснат от преследвачите, той често криволичеше и минаваше по няколко пъти през едно и също място.

— Бил Папратак сигурно е дебнал къде ще напуснем Пътя, но не вярвам да продължи подир нас — каза той. — Доста добре познава околностите, ала знае, че в горите не може да се мери с мен. Боя се само от това какво ще каже на другите. А те едва ли са далече. Най-добре ще е да си помислят, че сме се упътили към Сводче.

Дали защото Бързоход бе изкусен водач, или по някаква друга причина, но през целия този ден нито чуха, нито видяха други двуноги освен птиците и други четириноги освен една лисица и няколко катерички. На следващия ден се упътиха право на изток и отново всичко бе тихо и мирно. На третия ден след тръгването от Брее те излязоха от Кестенака. Откакто бяха напуснали Пътя, местността се спускаше все надолу и сега навлязоха в просторна равнина, през която се вървеше много по-трудно. Намираха се далеч извън границите на местността Брее, сред безпътица й пущинак, и наближаваха блатата Комарова вода.

Почвата стана влажна, на места мочурлива и тук-там се срещаха локви и широки ивици тръстика, огласяна от чуруликането на невидими птички. Налагаше се внимателно да избират пътя, за да останат сухи, без да се отклонят от курса. Отначало напредваха добре, но колкото по-нататък отиваха, толкова по-труден и опасен ставаше маршрутът. Блатата бяха измамни и коварни, дори Скиталците не бяха открили постоянна пътека през променливите тресавища. Започнаха да ги мъчат мухи, въздухът се изпълни с облаци от ситни комарчета, които се промъкваха в ръкавите, крачолите и косите им.

— Жив ме изядоха! — викаше Пипин. — Каква ти Комарова вода! Комарите са повече от водата!

— Какво ли ядат, когато няма хобити? — запита Сам, като се чешеше по врата.