Джон Толкин - Властелинът на пръстените

От ръба на кръглите руини пред тях се разкри просторен изглед — пусти и голи земи; само далече на юг се тъмнееха горички и тук-там през тях прозираше блясъкът на далечна река. От тази страна под тях се виеше като панделка Старият път — той идваше от запад, лъкатушеше нагоре-надолу и се губеше зад гънките на по-тъмните източни области. Никой не се движеше по него. Като го проследиха с погледи на изток, те видяха Планините — най-близките възвишения бяха кафяви и навъсени, зад тях се издигаха мощни сивкави масиви, а още по-нататък сред облаците проблясваха бели върхове.

— Е, ето ни тук! — каза Мери. — Колко е безрадостно и неприветливо! Няма вода, няма подслон. От Гандалф ни вест, ни кост. Но не го упреквам, че не ни е чакал… ако изобщо е идвал насам.

— Питам се… — каза Бързоход, оглеждайки замислено наоколо. — Дори да е бил в Брее ден-два след нас, би могъл да пристигне тук пръв. Когато се налага, той знае да язди много бързо.

Внезапно се наведе и огледа най-горния камък на пирамидата — по-плосък от останалите и по-бял, сякаш огънят го бе пощадил. Бързоход го повдигна и го повъртя из ръцете си.

— Наскоро е местен — каза той. — Какво мислите за тия белези?

На плоската долна страна Фродо забеляза няколко драскотини:

— Прилича ми на черта, точка и още три черти — каза той.

— Лявата черта може да е руната Г с тънки разклонения — каза Бързоход. — Не съм сигурен, но може да е знак, оставен от Гандалф. Драскотините са ясни и несъмнено изглеждат свежи. Но знакът може да означава нещо съвсем друго и да няма нищо общо с нас. Понякога насам идват Скиталци, а те използват руни.

— Дори да ги е надраскал Гандалф, какво могат да означават? — запита Мери.

— Аз бих казал — отвърна Бързоход, — че това е Г-3, знак, че Гандалф е бил тук на трети октомври, тоест преди три дни. Това би означавало още, че той е бързал и опасността не е била далече, та не е имал време или не е посмял да напише нещо по-дълго и ясно. Ако е така, ще трябва да бъдем бдителни.

— Каквото и да значат белезите, бих искал да сме сигурни, че той ги е оставил — каза Фродо. — Голяма утеха ще е да знам, че той е нейде по пътя, пред нас или зад нас.

— Може би — каза Бързоход. — Лично аз вярвам, че той е бил тук и го е заплашвала опасност. Тук е бушувал огън и сега си припомням заревото, което видяхме преди три нощи в небето на изток. Предполагам, че са го нападнали на този връх, но не знам какво се е случило после. Вече го няма тук. Сега ще трябва сами да се погрижим за себе си и да продължим както можем към Ломидол.

— Далече ли е Ломидол? — попита Мери и морно се огледа наоколо. От Бурния връх светът изглеждаше див и необятен.

— Не знам дали някой някога е мерил Пътя в мили по-нататък от „Изоставеният хан“, на един ден път източно от Брее — отговори Бързоход. — Едни казват едно, други друго. Странен е този път и всички са доволни, когато стигнат края му, независимо много ли време е минало, или малко. Но знам колко ще ми трябва, за да го измина пеш, при добро време и без премеждия — дванадесет дни от тук до Бруиненския брод, където Пътят пресича Шумноструйка, извираща от Ломидол. В най-добрия случай ни чака двуседмично пътешествие, защото не вярвам да можем да минем по Пътя.

— Две седмици! — възкликна Фродо. — Много нещо може да се случи през това време.

— Може — кимна Бързоход.

Те постояха мълчаливо от южната страна на върха. На това самотно място Фродо за пръв път осъзна напълно колко е бездомен и беззащитен. Горчиво съжаляваше, че съдбата не го е оставила в любимото и спокойно Графство. Загледа се надолу към омразния Път, който водеше на запад — към дома. Изведнъж забеляза, че две черни точки бавно се движат по него в западна посока, а като се взря по-внимателно, зърна още три да пълзят насреща им от другата страна. Нададе вик и сграбчи ръката на Бързоход.

— Виж — каза той, сочейки надолу.

Бързоход мигновено се хвърли на земята зад кръглите руини и дръпна Фродо до себе си. Мери се просна край тях.

— Какво има? — прошепна той.

— Не знам, но се боя от най-лошото — отвърна Бързоход.

Те бавно пропълзяха към ръба на пръстена и надникнаха през пролуката между два нащърбени камъка. Вече не беше много светло, ясното утро отминаваше и нахлулите от изток облаци покриваха превалящото слънце. И тримата видяха черните точици, но нито Фродо, нито Мери можеха ясно да различат очертанията им; и все пак нещо им подсказваше, че там, далече в низината, Черните конници се сбират на Пътя в подножието на хълма.