Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Бил Папратак искаше дванадесет сребърника и това наистина бе поне тройно повече от цената на понитата по тия места. Животното се оказа костеливо, недохранено и унило, ала все още не се канеше да умира. Господин Мажирепей го плати от джоба си и дори предложи на Мери осемнадесет сребърника като компенсация за изчезналите понита. Той беше почтен човек и в Брее го смятаха за заможен, но загубата на тридесет сребърника бе твърде болезнен удар и най-лошото бе, че го изнудва Бил Папратак.

Трябва да се каже, че в края на краищата щастието му се усмихна. По-късно се оказа, че е бил откраднат само един кон. Останалите — прогонени или избягали от ужас — бяха открити след време да бродят из разни кътчета на местността Брее. Понитата на Мери бяха избягали заедно и след това (като благоразумни създания) се бяха упътили към Ридовете да търсят Шишко Тромчо. Така за известно време се озоваха под грижите на Том Бомбадил, което много им хареса. Но когато новините за събитията в Брее стигнаха до Том, той ги изпрати на господин Мажирепей. Така ханджията се сдоби с пет хубави понита на твърде износна цена. В Брее те имаха повече работа, но Боб ги гледаше добре и, общо взето, бяха щастливи — спестиха си едно мрачно и опасно пътешествие. Но и не видяха Ломидол.

Засега обаче господин Мажирепей знаеше само едно — че паричките му са отишли на вятъра. А имаше и други неприятности. Щом се събудиха и узнаха за нападението на хана, останалите гости вдигнаха олелия до бога. Пътниците от юг бяха загубили няколко коня и гръмогласно обвиняваха съдържателя, докато не се изясни, че през нощта е изчезнал и един от тях — не кой да е, а кривогледият приятел на Бил Папратак. Подозрението тутакси падна върху него.

— Вместо да крещите по мен — гневно заяви Мажирепей, — би трябвало сами да платите щетите, щом водите в дома ми разни конекрадци. Идете да питате Папратак къде е хубавото ви приятелче!

Но се оказа, че кривогледият не е ничий приятел и никой не можеше да си спомни кога се е присъединил към групата.

След закуска хобитите трябваше пак да приготвят багажа, като добавят нови провизии за очакваното по-дълго пътуване. Когато най-сетне потеглиха, минаваше десет часът. По това време цяло Брее бръмчеше като кошер. Изчезването на Фродо, появата на Черните конници, обирът на конюшнята, а не на последно място и новината, че Скиталеца Бързоход се присъединява към загадъчните хобити — всичко това щеше да компенсира многогодишната оскъдица на събития. Повечето жители на Брее и Конярище, а дори и мнозина от Дълбок дол и Сводче се бяха струпали на пътя да видят как ще потеглят пътешествениците. Останалите гости на странноприемницата се подаваха от врати и прозорци.

Бързоход бе променил решението си — щяха да напуснат Брее по главния път. Всеки опит да тръгнат направо през полето само би влошил положението — половината население щеше да ги последва, за да види какво са замислили и дали няма да изпотъпчат нивята.

Сбогуваха се с Ноб и Боб и сърдечно благодариха на Мажирепей, преди да се разделят.

— Надявам се пак да се срещнем някой ден, когато животът отново стане весел — каза Фродо. — Нищо не би ми харесало повече от един спокоен престой във вашия дом.

Тревожни и обезсърчени, те закрачиха напред под погледите на тълпата. Не всички лица бяха дружелюбни, нито пък всички викове. Но, изглежда, Бързоход внушаваше страх у повечето местни жители — погледнеше ли някого, човекът затваряше уста и се отдръпваше. Начело крачеха Скиталеца и Фродо; след тях идеха Мери и Пипин, а най-отзад Сам водеше понито, натоварено с толкова багаж, колкото им даде сърце да струпат на гърба му. Въпреки това то вече не изглеждаше толкова потиснато, сякаш одобряваше новата си съдба. Сам дълбокомислено дъвчеше ябълка. Имаше пълен джоб — прощален подарък от Ноб и Боб. „Ябълки за из път и лула за почивките — рече си той. — Ама ми се чини, че не след дълго и двете ще ми липсват.“

Хобитите не обръщаха внимание на любопитните глави, които надничаха през вратите или изникваха над зидове и стобори. Но когато наближиха портата, Фродо забеляза мрачна, занемарена къща, оградена с гъст плет — последната къща на селото. На един от прозорците се мярна и веднага изчезна жълтеникаво лице с лукави кривогледи очи.

„Ето значи къде се криел южнякът! — помисли той. — Грозен е като същински гоблин.“

Друг мъж ги зяпаше нагло иззад плета. Той имаше буйни черни вежди и тъмни презрителни очи; подигравателна усмивка кривеше широката му уста. В зъбите му димеше къса черна лула. Когато наближиха, той я извади от устата си и се изплю.