Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Сигурно няма да нощуваме тук, нали, сър? — възкликна той. — Щом наоколо има хобити, защо не потърсим някой, който да ни приюти? Така ще сме си като у дома.

— Какво му е на хана? — отвърна Фродо. — Там Бомбадил ни го препоръча. Вярвам, че вътре ще е почти като по нашия край.

Дори и отвън странноприемницата изглеждаше приятна. Фасадата гледаше към Пътя, а двете пристройки отиваха назад, към издълбаното подножие на хълма, тъй че прозорците на втория етаж се оказваха наравно със земята. През широка арка се минаваше към двора между пристройките, а отляво под свода няколко широки стъпала водеха към голям портал. През отворената врата се лееше светлина. Над арката висеше фенер, а под него се люшкаше голяма тенекиена фирма — дебело бяло пони, изправено на задни крака. Над вратата бе изписано с бели букви: СКОКЛИВОТО ПОНИ на ПИВОЛЕЙ МАЖИРЕПЕЙ. Зад плътните завеси на ниските прозорци трептяха светлинки.

Те още се колебаеха, в полумрака, когато вътре някой подхвана весела песен и хор от жизнерадостни гласове му заприглася гръмко. Хобитите се вслушаха в тези обнадеждаващи звуци и накрая слязоха от понитата. Песента свърши сред взрив от смях и ръкопляскания.

Преведоха понитата си под арката, оставиха ги на двора и се изкачиха по стъпалата. Фродо бе пръв и едва не се блъсна в дребен шишкав мъж с плешива глава и червендалесто лице. Препасан с бяла престилка, той тъкмо се бе завтекъл от една врата към друга, натоварен с халби бира на поднос.

— Можем ли… — започна Фродо.

— Минутка, ако обичате! — викна онзи през рамо и изчезна сред хорска гълчава и облаци дим. След малко се върна, бършейки ръце в престилката си.

— Добър вечер, малки господине! — каза той и се поклони. — Какво ще желаете?

— Легла за четирима и конюшня за пет понита, ако е възможна. Вие ли сте господин Мажирепей?

— Съвършено вярно! Пиволей ми е името. Пиволей Мажирепей, на вашите услуги! От Графството идете, а? — Той изведнъж се плесна по челото, сякаш се мъчеше да си припомни нещо. — Хобити! За какво ли трябваше да се сетя? Мога ли да узная имената ви, сър!

— Господин Тук и господин Брендифук, а това е Сам Майтапер — каза Фродо. — Моето име е Подхълмов.

— Тюх бре! — Господин Мажирепей щракна с пръсти. — Пак ми излезе от главата! Но ще се сетя, щом ми остане време да помисля. Сега напълно съм грохнал, обаче ще видя какво мога да сторя за вас. Напоследък рядко имаме гости от Графството и ще ми е много мъчно, ако останете недоволни. Но тая вечер заведението е претъпкано, от години не сме имали такава тълпа. Суша, суша, че киша, както казваме тука в Брее. Хей, Ноб! — викна той настрани. — Къде си влачиш рунтавите нозе, тежка гемийо такава? Ноб!

— Ида, сър! Ида!

Един усмихнат хобит изскочи от съседната врата. Като видя пътниците, той се закова на място и ги огледа с жив интерес.

— Къде е Боб? — запита стопанинът. — Не знаеш? Намери го де! Бегом! Да не би да имам шест крака или шест очи! Кажи на Боб, че тук има пет понита за прибиране. Да им намери място както може.

Ноб се ухили, кимна и избяга.

— Та какво щях да кажа? — отново се потупа по челото господин Мажирепей. — От дума на дума и накрая забравиш, дето се вика. Толкова съм зает тая вечер, че свят ми се вие. Първо оная група, дето дойде снощи от юг по Зеления път — необичайна работа. Тая вечер пристигна керван джуджета, те пък отиват на запад. А сега и вие. Ако не бяхте хобити, едва ли щяхме да ви намерим място. Но когато са строили тая сграда, в северното крило направили една-две стаи специално за хобити. Както им харесва — на партера, с кръгли прозорци и прочие. Надявам се да ви бъде удобно. Сигурно ще искате вечеря. Тутакси. Заповядайте насам!

Той ги поведе по коридорчето и отвори една врата.

— Ето ви тука едно приятно малко сепаренце! Вярвам, че ще ви хареса. Сега прощавайте, ама съм зает. Нямам време за приказки. Трябва да бягам. Тежка е тая работа за бедните ми крака, а пък все не отслабвам. По някое време пак ще надникна насам. Ако искате нещо, позвънете и Ноб ще дойде. Не дойде ли, пак звънете и викайте!

Най-после той излезе и ги остави позамаяни. Изглежда, бе способен да излива безконечен словесен порой, независимо колко е зает. Намираха се в малка, уютна стаичка. В камината пламтеше буен огън, а срещу него стояха удобни ниски столчета. На кръглата маса вече имаше бяла покривка и голям звънец. Още преди да посегнат към него, хобитът Ноб дотърча със свещи и поднос, отрупан с чинии.

— Ще желаете ли нещо за пиене, господа? — запита той. — Искате ли да ви покажа стаите, докато стане вечерята?