Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Том ще ви даде добър съвет до края на този ден (а сетне се надявайте на щастието си): край Пътя, на четири мили оттук, ще стигнете до село Брее под едноименния хълм. Всичките му врати са обърнати на запад. Там ще намерите една стара странноприемница, наречена „Скокливото пони“. Почтеният стопанин се казва Пиволей Мажирепей. Там можете да прекарате нощта, а утрото ще ви упъти напред. Бъдете смели, но предпазливи! Не падайте духом и с весели сърца препускайте срещу съдбата си!

Хобитите го замолиха да дойде поне до странноприемницата за една последна веселба, но той се разсмя и отказа:

После се обърна, подхвърли шапката си, метна се върху Тромчо и с песен се отдалечи сред мрака по насипа.

Хобитите се изкачиха нагоре и гледаха подир него, докато не се изгуби от поглед.

— Жалко, че се разделяме със Стопанина Бомбадил — каза Сам. — Предпазлив е той, грешка няма. Струва ми се, че доста път ще минем, преди да срещнем някой по-добър или по-чудноват. Но, право да си кажа, ще се радвам да зърна онова „Скокливо пони“, дето ни го спомена. Дано да е като нашенския „Зелен дракон“! Какъв народ живее в Брее?

— И хобити, и Големи хора — отвърна Мери. — Сигурно ще е почти като у нас. Казват, че „Понито“ е добър хан. Мои роднини идват насам от време на време.

— Може да е от хубаво по-хубаво — каза Фродо, — но все пак е извън Графството. Недейте да се отпускате като у дома! Моля всички — не забравяйте, че името Торбинс НЕ БИВА да се споменава. Ако трябва да се представя, ще бъда господин Подхълмов.

Четиримата яхнаха понитата и мълчаливо потеглиха във вечерта. Мракът бързо се сгъстяваше. Хобитите бавно се спуснаха надолу, отново се изкачиха и най-после зърнаха в далечината да примигват светлинки.

Под мътните звезди черната грамада на хълма Брее преграждаше пътя им. В подножието на западния му склон се гушеше голямо село. Забързаха нататък с едничкото желание да седнат край огнище и да затворят врата между себе си и нощта.

Брее беше главното село на местността Брее, неголяма обитавана област, като остров сред околната пустош. Освен него имаше още няколко селца — Конярище оттатък хълма, Дълбок дол в една низина малко по-нататък на изток и Сводче край гората Кестенака. Цивилизованата област с нивя и сечища обхващаше само няколко мили около селата и хълма Брее.

Хората от Брее бяха кестеняви, широкоплещести и сравнително дребни. Имаха весел и независим характер — не се подчиняваха никому, но за разлика от тогавашните (и днешните) Големи хора дружаха с хобити, джуджета, елфи и прочие обитатели на широкия свят. Собствените им легенди твърдяха, че те са истинските кореняци, потомци на първите хора, които някога се залутали из западните области на Средната земя. Малцина преживели смутните Стари времена, но когато кралете отново се завърнали иззад Великото море, открили, че хората от Брее още са си там. И те продължаваха да си бъдат там дори когато споменът за древните крале отдавна бе изтлял сред буренака.

По онова време нямаше друго човешко селище тъй далече на запад, поне в радиус от сто левги около Графството. Но из пущинака отвъд Брее бродеха загадъчни странници. Местните жители ги наричаха Скиталци и не знаеха нищо за произхода им. Те бяха по-високи и по-мургави от хората в Брее, нашепваше се, че имали необичайно остър слух, зорки очи и разбирали езика на животните и птиците. Бродеха волно на юг и изток, чак до Мъгливите планини, но напоследък рядко ги срещаха — бяха останали малцина. Когато се появяваха, те носеха на жадните слушатели новини от далечни краища и страни, забравени приказки, ала тукашните жители не дружаха с тях.

В местността Брее имаше и много хобитови фамилии. Те също твърдяха, че тук е най-старото хобитово поселение в света, основано много преди прекосяването на Брендивин и заселването на Графството. Живееха главно в Конярище, но и в Брее имаше неколцина, особено по високите склонове на хълма, над човешките жилища. Големите хора и Дребният народ (както взаимно се наричаха) поддържаха дружески отношения и всеки си гледаше работата както намери за добре, но и двете страни с право се смятаха за неразделна част от местното население. Нийде по света не се срещаше такъв странен (но чудесен) сговор.

Големи или малки, жителите на Брее не обичаха да пътуват и се интересуваха главно от работите в четирите села. Понякога хобити от Брее стигаха чак до Фуков край или до Източната околия, но макар че този малък край беше само на един ден път източно от Моста на Брендивин, днес хобитите от Графството рядко идваха насам. Случаен фуковянин или предприемчив Тук можеше да отседне за ден-два в странноприемницата, ала и това се случваше все по-рядко. Жителите на Графството наричаха хобитите от Брее (пък и всички други, обитаващи земи извън границите) Пришълци и почти не проявяваха интерес към тях — смятаха ги за тъпи и недодялани. През ония дни из западните области вероятно се бяха пръснали много повече Пришълци, отколкото предполагаха в Графството. Несъмнено някои от тях бяха просто скитници, готови да издълбаят дупка в първия срещнат склон и да стоят там, докато не им щукне да запрашат отново. Но в местността Брее хобитите бяха прилични, заможни и не по-прости от далечните си Вътрешни роднини. Още се помнеше, че някога е имало оживено движение между Графството и Брее. Всички знаеха, че тукашна кръв тече в жилите на Брендифуковци.