Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Фродо падна върху Мери и усети под пръстите си студеното му лице. Ненадейно в паметта му изникна нещо, което бе забравил още с появата на мъглата — споменът за къщата под хълма и за песнопоеца Том. Припомни си песента, която бяха научили. С тъничък, отчаян гласец подхвана: „Хей! Том Бомбадил!“, и при това име гласът му набра сила, зазвуча плътно и живо, като че в мрачната гробница отекнаха барабани и тръби.

Изведнъж се възцари мъртва тишина и Фродо чу ударите на сърцето си. След безкрайно дълъг миг му отговори песента на ясен, но много далечен глас, долитащ сякаш през земята или през дебели стени:

Проехтя грохот на падащи камъни и внезапно отвън нахлу светлина, истинска ярка дневна светлина. В дъното на гробницата отвъд краката на Фродо се очерта ниска вратичка и оттам надникна главата на Том (с шапката, перото и прочие) на фона на червения изгрев. Лъчите огряха пода и лицата на тримата хобити край Фродо. Те не помръдваха, но болнавият оттенък бе изчезнал. Сега изглеждаха само дълбоко заспали.

Том се приведе, свали шапка и влезе в тъмната гробница, пеейки:

При тези думи прокънтя вик и част от вътрешния край на гробницата рухна с трясък. После дълъг протяжен вой се изгуби в незнайни далнини и настъпи тишина.

— Ела, друже Фродо! — каза Том. — Да излезем оттук на чистата трева! Помогни ми да ги пренесем.

С общи усилия изнесоха навън Мери, Пипин и Сам. Излизайки за последен път от могилата, Фродо сякаш видя отсечената ръка все още да мърда като ранен паяк сред купчина пръст. Том отново влезе вътре и от подземието дълго долитаха трополене и глухи удари. Когато излезе, носеше в скута си куп съкровища от злато, сребро, мед и бронз, огърлици, верижки и украшения от скъпоценни камъни. Изкачи се по зелената могила и ги струпа на върха под слънчевите лъчи.

Застанал там, с шапка в ръка и с развени от вятъра коси, той погледна към тримата хобити, положени по гръб на тревата в западното подножие на могилата. Вдигна десница и изрече с ясен, заповеден глас:

Неописуема бе радостта на Фродо, когато хобитите се размърдаха, протегнаха ръце, разтъркаха очи и изведнъж рипнаха на крака. Удивени, те погледнаха първо към Фродо, после към Том, който се извисяваше на могилата, огромен като живота, и накрая се взряха в себе си — нагиздени в тънки бели ризи, с безброй дрънкулки, коронки и пояси от бяло злато.

— Кълна се в чудесата, какво… — започна Мери, докосвайки златната диадема, която бе закрила едното му око. После замълча, лицето му помръкна и той затвори очи. — Разбира се, спомням си! Хората на Карн Дум връхлетяха в нощта и ни разбиха. Ах, това копие в сърцето ми! — Мери се хвана за гърдите. — Не! Не! — възкликна той и отвори очи. — Какво говоря? Навярно съм сънувал. А ти къде изчезна, Фродо?

— Мислех, че съм загубен — каза Фродо, — но не ми се говори за това. Да мислим за онова, което ни предстои! Да тръгваме!

— В такъв вид, сър? — обади се Сам. — Къде са ми дрехите?

Той захвърли диадема, пояс и пръстени на тревата и безпомощно се огледа, сякаш очакваше да открие някъде наблизо наметка, яке, панталони и други хобитови дрехи.

— Вече не ще намерите дрехите си — каза Том, скочи от могилата и със смях затанцува наоколо в слънчевото утро. Като че нищо опасно и зловещо не се бе случило; и наистина, като гледаха веселите искрици в очите му, ужасът в сърцата им се разсея.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Пипин, озадачен и в същото време развеселен. — Защо да не ги намерим?

— От дълбока вода се измъкнахте — поклати глава Том. — Дребна загуба са дрехите за спасения удавник. Радвайте се, весели приятели, и нека топлото слънце сгрее сърца и ръце! Смъкнете тия студени парцали! Потичайте голи по тревата, докато Том е на лов!