Джон Толкин - Властелинът на пръстените

И всички слушаха как Елронд разказва с ясен глас за Саурон и Всевластните Пръстени, изковани в древни времена, през Втората епоха на света. Някои от присъстващите знаеха част от историята, но никой не я познаваше изцяло и много погледи се обърнаха с изумление и страх към Елронд, докато говореше за елфите ковачи в Ерегион, за тяхната дружба с Мория и за жаждата им за знания, която Саурон превърнал в клопка. Защото по ония времена той още не бил зъл и грозен на вид и те приели помощта му и станали могъщи и изкусни, докато той узнал всичките им тайни, предал ги и тайно изковал в Огнената планина Единствения Пръстен, за да бъде техен властелин. Ала Келебримбор усетил това и скрил Трите, които бил изработил; избухнала война, страната била опустошена и портите на Мория се затворили завинаги.

През дългите по-сетнешни години той търсел дирите на Пръстена; но тъй като тази история е изложена другаде, както сам Елронд я е описал в премъдрите книги, не ще я описваме тук. Защото разказът е дълъг, изпълнен с велики и страшни дела, и макар Елронд да говореше накратко, слънцето се издигна в небето и утрото отмина, преди той да свърши.

За Нуменор разказа той, за неговото величие и гибел, за връщането на Човешките крале, полетели с крилете на бурята от дълбините на Морето към Средната земя. Тогава Елендил Високи и могъщите му синове Исилдур и Анарион станали велики владетели; създали Северното царство в Арнор и Южното царство в Гондор над устието на Андуин. Ала Саурон Мордорски ги нападнал, те сключили Последния съюз на елфи и хора и войнството на Гил-галад и Елендил се сбрало в Арнор.

Подир тези слова Елронд помълча и въздъхна.

— И днес виждам величието на знамената им — каза той. — То ми напомняше славата на Старите времена и войнството на Белерианд, тъй много велики принцове и пълководци се бяха сбрали. И все пак не тъй много, не тъй прекрасни, както в дните, когато рухна Тангородрим и елфите вярваха, че злото е свършило завинаги, ала не бе тъй.

— И днес виждаш? — неусетно изрече на глас мисълта си смаяният Фродо. — Но аз мислех… — заекна той, докато Елронд се обръщаше към него — аз мислех, че гибелта на Гил-галад е била в безкрайно далечна епоха.

— Наистина е тъй — тържествено отвърна Елронд. — Ала моите спомени стигат чак до Старите времена. Мой отец бе Еарендил, роден в Гондолин преди разрухата му, а майка ми бе Елвинг, дъщеря на Диор, син на Лутиен Дориатска. Видял съм три епохи в Запада на този свят, много поражения и много безплодни победи. Аз бях вестоносец на Гил-галад и крачих с неговото войнство. Участвах в битката на Дагорладските поля пред Черната Порта на Мордор, където надделяхме, защото никой не можеше да устои пред Копието на Гил-галад и Меча на Елендил — Аиглос и Нарсил. С очите си видях сетната сеч по склоновете на Ородруин, където загина Гил-галад и Елендил рухна, и Нарсил се пречупи под него; ала самият Саурон бе повален и Исилдур отсече Пръстена от десницата му с остатъка от бащиния си меч и го взе за трофей.

Тук се намеси чужденецът Боромир.

— Значи това се е случило с Пръстена! — извика той. — Ако някога из Юга е била разказвана подобна легенда, то тя отдавна е забравена. Чувал съм за Великия Пръстен на онзи, когото не назоваваме; ала ние вярвахме, че той е изчезнал от света сред разрухата на първото му царство. Исилдур го е взел! Наистина удивителна новина.

— Уви, да! — каза Елронд. — Исилдур го взе, а не биваше. Трябваше тогава да го запратят в огъня на Ородруин, там, где бе сътворен. Ала малцина забелязаха що стори Исилдур. Той единствен стоеше до баща си в оная сетна борба на живот и смърт, а край Гил-галад бяхме само Кирдан и аз. Но Исилдур не послуша съвета ни. „Ще го взема като кръвен откуп за баща си и брат си“ — каза той; и щем или не щем, той го прибави към съкровищата си. Ала скоро бе предаден от него и загина; и на Север нарекоха Пръстена „Злото на Исилдур“. Все пак може би смъртта бе по-добра от другото, що можеше да го сполети.

Само на Север стигнаха тия вести и само малцина ги узнаха. Нищо чудно, че не си ги чувал, Боромире. От клането на Перуникови поля, където загина Исилдур, се завърнаха само трима мъже след дълго скитане из планините. Един от тях бе Отхар, оръженосецът на Исилдур, който носеше парчетата от меча на Елендил; той ги връчи на Валандил, наследника на Исилдур, оставен тук, в Ломидол, защото бе още малко дете. Ала Нарсил бе строшен, светлината му изгасна и до днес не са го изковали наново.