Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Песента свърши. Фродо отвори очи и видя, че Билбо седи на табуретката си сред кръг от усмихнати и ръкопляскащи слушатели.

— А сега ще е добре да я чуем пак — каза един от елфите.

Билбо стана и се поклони.

— Поласкан съм, Линдир. Но би било прекалено уморително да повторя всичко.

— За тебе едва ли — разсмяха се елфите. — Нали знаеш, че никога не се изморяваш да декламираш собствените си стихове. Наистина не можем да отговорим на въпроса ти от първо прослушване!

— Какво! — провикна се Билбо. — Не можете да познаете кои части са мои и кои на Дунадан?

— Не ни е лесно да видим разликата между двама простосмъртни — каза елфът.

— Глупости, Линдир — изсумтя Билбо. — Ако не можеш да различиш човека от хобита, значи преценката ти е по-слаба, отколкото предполагах. Та те се различават като граха от ябълките.

— Може би. За овцата несъмнено всички овце са различни — разсмя се Линдир. — Или за овчаря. Но ние не сме изучавали простосмъртните. Други са нашите дела.

— Няма да споря с теб — рече Билбо. — Доспа ми се след толкова музика и песни. Оставям ти да се досетиш, ако искаш.

Той стана, приближи се до Фродо и тихичко каза:

— Е, и това мина. Прие се по-добре, отколкото очаквах. Рядко ме молят да повторя отначало. А ти какво ще кажеш по въпроса?

— Не бих и опитвал да отгатна — отвърна Фродо с усмивка.

— Не се мъчи — каза Билбо. — Всъщност всичко беше мое. Освен дето Арагорн настоя да вмъкна зелен скъпоценен камък. Изглежда, смяташе това за важно. Не знам защо. А иначе явно мислеше, че си надскачам сянката, и заяви, че ако имам нахалството да съчинявам стихове за Еарендил в дома на Елронд, то си е моя работа. Сигурно е прав.

— Не знам — каза Фродо. — Не мога да го обясня, но всичко ми се стори някак подходящо. В просъница те чух да започваш и песента като че продължи нещо, което бях сънувал. Почти до края не разбрах, че това наистина е твоят глас.

— Додето посвикнеш, трудничко ще се удържиш да не заспиш тук — каза Билбо. — Не че хобитите някога ще придобият докрай елфическата жажда за музика, поезия и приказки. Те сякаш ги обичат колкото храната, че и повече. Сега ще продължат още много време. Какво ще речеш, ако се измъкнем да побъбрим някъде на спокойствие?

— Може ли?

— Разбира се. Това не е работа, а веселба. Влизай и излизай както си щеш, стига да не вдигаш шум.

Станаха, тихичко се отдръпнаха в сянката и тръгнаха към вратата. Оставиха Сам, дълбоко заспал с усмивка на лицето. Въпреки радостта от срещата с Билбо сърцето на Фродо се сви от съжаление, когато напуснаха Залата на Огъня. Докато прекрачваха прага, се извиси песента на самотен ясен глас:

За миг Фродо спря и се озърна. Елронд седеше в креслото си и огънят огряваше лицето му като лятно слънце сред дърветата. До него седеше Лейди Арвен. За своя изненада Фродо видя, че Арагорн стои край нея; тъмният му плащ бе отметнат назад, той сякаш бе облечен в елфическа ризница и на гърдите му сияеше звезда. Двамата разговаряха, после изведнъж на Фродо му се стори, че Арвен се обърна към него и далечната светлина на очите й прониза сърцето му.

Омагьосан, той не помръдваше, а сладките срички на елфическата песен се лееха като ясни елмази от подбрани думи и мелодия.

— Това е песен за Елберет — каза Билбо. — Тази вечер ще я пеят още много пъти заедно с други песни от Блаженото царство. Ела!

И той отведе Фродо в стаичката си. Прозорците й гледаха на юг, към градината и към дефилето на Бруинен. Заседяха се, увлечени в тих разговор и загледани през стъклата към ярките звезди над стръмните гористи склонове. Повече не споменаха дребните новини от далечното Графство, нито обгръщащите ги мрачни сенки и заплахи; разговаряха за прекрасните неща, които бяха виждали заедно — за елфи, за звезди, за дървета и за кроткия златен залез на годината сред дъбравите.