Джон Толкин - Властелинът на пръстените

И с тези думи Глоин подхвана дълго описание на делата в Кралството на Джуджетата. Той бе очарован, че е намерил тъй любезен слушател; Фродо не проявяваше никаква умора и не се опитваше да промени темата, макар че, честно казано, скоро се обърка сред странните имена на хора и места, за които никога преди не бе чувал. С интерес обаче узна, че Даин все още е Крал под Планината — стар (навършил бе двеста и петдесет години), почитан и баснословно богат. От десетимата му спътници, оцелели в Битката на Петте армии, седмина още бяха с него: Дуалин, Глоин, Дори, Нори, Бифур, Бофур и Бомбул. Бомбул бил толкова надебелял, че вече не можел сам да се придвижи от леглото до масата и трябвало да го повдигат шест млади джуджета.

— А какво стана с Балин, Ори и Оин? — попита Фродо.

Лицето на Глоин помръкна.

— Не знам — отвърна той. — Главно заради Балин дойдох, да поискам съвет от тия, що обитават Ломидол. Но нека говорим за по-весели неща тази вечер!

И Глоин заговори за делата на своя народ, описвайки на Фродо великия труд в Дейл и под Планината.

— Добре се справяме — каза той. — Но в ковашкото изкуство не можем да се мерим с нашите прадеди, чиито тайни са изгубени завинаги. Ковем яки брони и остри мечове, ала никога наша ризница или меч не ще се сравнят със сътвореното преди да дойде драконът. Само в градежа и в миньорското дело сме надминали древните времена. Би трябвало да видиш каналите на Дейл, Фродо, и планините, и езерата! Би трябвало да видиш пътищата, покрити с многоцветни плочи! И залите, и подземните улици със сводове, изваяни като дървета; и терасите, и кулите по хребетите на Планината! Тогава би разбрал, че не сме стояли със скръстени ръце.

— Ще дойда и ще ги видя, ако мога — каза Фродо. — Колко би се изненадал Билбо, ако видеше всички тия промени в Опустошението на Смог!

Глоин го погледна с усмивка.

— Ти много обичаш Билбо, нали? — запита той.

— Да — отговори Фродо. — Бих се отказал от всички кули и палати на света, стига само да мога да го видя.

Най-сетне пиршеството привърши. Елронд и Арвен се надигнаха и се отдалечиха през залата, останалите ги последваха по определения ред. Вратите се разтвориха, шествието мина по широка галерия, после през още една врата и достигна нова зала. В нея нямаше маси, но в огромната камина между две изящни колони пламтеше буен огън. Фродо откри, че крачи до Гандалф.

— Това е Залата на Огъня — каза вълшебникът. — Тук ще чуеш — много песни и приказки… ако се удържиш да не заспиш. Но извън празничните дни тя е пуста и тиха и тук идват ония, които търсят покой за размисъл. През цялата година в камината гори огън, но почти няма друго осветление.

Докато Елронд влизаше и крачеше към приготвеното за него кресло, елфическите менестрели засвириха нежна мелодия. Залата бавно се изпълни с народ и Фродо с наслада се загледа в множеството лица наоколо; златистата светлина на огъня играеше по тях и блещукаше в косите им. Внезапно забеляза недалеч от другия край на камината дребна тъмна фигурка, седнала на табуретка и опряла гръб на колоната. На пода край нея имаше чашка и къшей хляб. Фродо се запита дали това не е болник (ако изобщо някой можеше да се разболее в Ломидол), който не е могъл да дойде на празника. Главата на съществото бе клюмнала като в дрямка на гърдите и краят на тъмната наметка бе закрил лицето му.

Елронд се приближи и застана край безмълвната фигура.

— Събуди се, мой малки маестро — усмихнато каза той. И като се обърна, кимна на Фродо. — Най-после настана часът, за който мечтаеше, Фродо. Ето един приятел, който дълго ти липсваше.

Тъмната фигурка надигна глава и откри лицето си.

— Билбо! — извика Фродо, разпознавайки внезапно това лице, и се хвърли напред.

— Хей, Фродо, момчето ми! — отвърна Билбо. — Значи най-сетне се добра дотук. Надявах се, че ще успееш. Добре, добре! Значи, както чувам, цялото празненство било в твоя чест. Приятно ти беше, надявам се?

— Защо не дойде там? — извика Фродо. — И защо не ми позволиха да те видя досега?

— Защото спеше. Аз те гледах колкото си исках. Всеки ден седях със Сам край леглото ти. А колкото до празника, вече не си падам много по такива работи. Имах друга задача.

— Какво правеше?

— Ами седях и си мислех. Напоследък все с това се занимавам, а пък тук по правило е най-подходящото място. Събуди се, хайде де! — добави той и намигна на Елронд. Очите му блещукаха и Фродо не забеляза и следа от сън в тях. — Събуди се! Не спях, благородни Елронде. Ако искаш да знаеш, прекалено рано излязохте от пиршеството си и нарушихте покоя ми — тъкмо съчинявах песен. Бях се запънал на един-два реда и мислех над тях; но сега не вярвам изобщо да ги оправя. Така ще се разпеете, че ще ми издухате всички мисли от главата. Ще трябва да открия моя приятел Дунадан да ми помогне. Къде е той?