Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Някои казваха, че можела да се види като огромен черен конник, като тъмна сянка в лунния сумрак. Където се мяркаше той, безумие изпълваше враговете ни, ала и най-храбрите сред нас тръпнеха в страх, коне и хора отстъпваха и побягваха. Само шепа мъже от Източния ни гарнизон се завърнаха, унищожавайки последния мост, оцелял дотогава сред руините на Осгилиат.

Аз бях в отряда, който удържаше моста, докато други зад нас го рушаха. Само четирима се спасихме с плуване — ние с брат ми и още двамина. Но и сега продължаваме битката и удържаме от край до край западния бряг на Андуин; и чуят ли имената ни, ония, що се прикриват зад нас, изричат възхвали — много възхвали пращат, но малко помощ. Единствени ездачите от Рохан се отзовават днес на повика ни.

През много дълги и опасни левги дойдох в този тежък час с послание за Елронд; сто и десет дни пътувах сам-самичък. Ала не търся съюзници във войната. В мъдростта е могъществото на Елронд, а не в оръжията, твърди мълвата. Идвам да моля за съвет и за тълкуване на заплетени слова. Защото в навечерието на внезапното нападение странен сън споходи моя брат в неспокойната му дрямка; а подир туй го спохождаше често, веднъж го сънувах и аз.

В този сън ми се стори, че източното небе потъмня и отекнаха все по-мощни гръмотевици, ала на запад все още се крепеше бледа светлина и чух как откъм нея вика далечен, но ясен глас:

Малко можехме да разберем от тия думи и ги разказахме на баща си, Денетор, Владетел на Минас Тирит, по-мъдър от мъдрите в Гондор. Едно каза той, че в древни времена Имладрис било елфическото име на далечна северна долина, където живеел Елронд Полуелф, най-велик сред властелините на мъдростта. И тъй, виждайки в колко отчаяно положение сме изпаднали, брат ми пламна от нетърпение да послуша съня и да потърси Имладрис; но пътят бе несигурен и опасен, затова го поех аз. С болка на сърце ме пусна баща ми и дълго бродих по забравени друмища, дирейки дома на Елронд, за който мнозина бяха чували, ала малцина знаеха где се намира.

— И тук, в дома на Елронд, още много неща ще ти се разкрият — изрече Арагорн, ставайки на крака. Той хвърли меча си на масата пред Елронд и острието му беше пречупено на две. — Ето Меча, що бе строшен!

— А ти кой си и що общо имаш с Минас Тирит? — запита Боромир, оглеждайки учудено изпитото лице на Скиталеца и овехтелия му плащ.

— Той е Арагорн, син на Араторн — каза Елронд, — подир безброй прадеди последен носител на наследството на Елендиловия син — Исилдур от Минас Итил. Той е Вожд на Дунеданците от Севера, а малцина са останали днес от този народ.

— Значи изобщо не е мой, на теб принадлежи! — възкликна изуменият Фродо и рипна на нозе, сякаш очакваше незабавно да му поискат Пръстена.

— Не принадлежи на никого от нас — отвърна Арагорн, — ала е било предопределено ти да го носиш донякъде.

— Извади Пръстена, Фродо! — тържествено изрече Гандалф. — Удари часът. Повдигни го и тогава Боромир ще разбере остатъка от загадката си.

Настъпи тишина и всички погледи се обърнаха към Фродо. Внезапно засрамен и боязлив, той бе изпълнен от могъщо нежелание да разкрие Пръстена и дори да го докосне. Искаше му се да е нейде далеч оттук. Пръстенът сияйно заблещука, когато го издигна пред Съвета в трепереща длан.

— Вижте Злото на Исилдур! — каза Елронд.

Боромир се взря в древния предмет и очите му проблеснаха.

— Полуръстът! — промърмори той. — Нима най-сетне иде съдбата на Минас Тирит? Но защо тогава да търсим счупен меч?

— Думите не споменаваха съдбата на Минас Тирит — каза Арагорн. — Но наистина ни чакат съдбовни велики дела. Защото Мечът, що бе строшен, е Мечът на Елендил, който се пречупил под мъртвото му тяло. Наследниците му го съхраниха като съкровище дори когато изгубиха цялото останало наследство; от древността се говори сред нас, че той отново ще бъде изкован, когато се намери Пръстенът, Злото на Илсилдур. Що ще запиташ сега, когато видя търсения меч? Желаеш ли родът на Елендил да се завърне в Гондорското царство?

— Не бях пратен да прося благодеяния, а само да потърся смисъла на загадката — горделиво отвърна Боромир. — Ала тежка е нашата участ и Мечът на Елендил би бил помощ, на каквато не се и надявахме — ако подобно чудо наистина може да се завърне от сенките на миналото.