Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Далеч не тъй охотно, както Билбо, Фродо разказа за отношенията си с Пръстена от онзи ден, когато го бе получил на съхранение. Присъстващите разпитваха и обсъждаха всяка негова стъпка по пътя от Хобитово до Бруиненския Брод, проучиха всичко, което можеше да си спомни за Черните конници. Най-после той отново си седна.

— Бива си те — прошепна Билбо. — Хубав разказ щеше да направиш, ако не те бяха прекъсвали през цялото време. Опитах да запиша туй-онуй, но ако трябва да го включа в книгата си, ще се наложи да прегледаме заедно записките по някое време. Докато стигнеш дотук, си натрупал материал за цели глави!

— Да, доста дълго разказвах — отговори Фродо. — Но историята все още не ми изглежда завършена. Още много искам да узная, особено за Гандалф.

Галдор от Заливите, който седеше наблизо, го чу.

— Взе ми думите от устата — възкликна той и като се обърна към Елронд, добави: — Може би Мъдреците имат солидни причини да вярват, че находката на полуръста наистина е въпросният Велик Пръстен, колкото и невероятно да изглежда на непосветените. Но не можем ли да чуем доказателствата? И още нещо бих запитал. Какво ще речете за Саруман? Той е изучил всички премъдрости за Пръстените и все пак не е сред нас. Какъв е неговият съвет… ако знае онуй, що чухме?

— Въпросите, които задаваш, Галдор, са свързани помежду си — каза Елронд. — Не съм ги пропуснал и те ще получат отговор. Но на Гандалф се пада да ги изясни; и аз го призовавам последен, защото това е почетното място, а в тия събития той бе главен.

— Някои, Галдор — каза Гандалф, — биха приели вестите на Глоин и преследването на Фродо като достатъчно доказателство, че находката на полуръста е безценна за Врага. Ала тя беше пръстен. И що? Назгулите пазят Деветте. Седемте са отнети или унищожени. — Тук Глоин се размърда, но премълча. — За Трите знаем. Какъв е тогава този пръстен, който той желае тъй силно? Вярно, безкрайната шир на времето се простираше от Реката до Планината, от загубата до находката. Но празнината в знанията на Мъдреците най-сетне е запълнена. И все пак прекалено бавно. Защото Врагът бе плътно по петите ни, по-плътно дори, отколкото се боях. И добре, че едва тази година, това лято, както изглежда, узна той цялата истина. Някои тук ще си припомнят, че преди много години аз сам дръзнах да прекрача прага на Некроманта в Дол Гулдур, тайно проучих обичаите му и открих, че с право се боим — той не бе никой друг освен Саурон, нашият древен Враг, който малко по малко отново придобиваше плът и могъщество. Някои ще си припомнят също, че Саруман ни разубеди от открити действия срещу него и за дълго ние само го наблюдавахме. Ала най-сетне, когато сянката му се извиси, Саруман отстъпи. Съветът сбра цялата си сила и прогони злото от Мраколес… и това бе в същата година, когато се намери този Пръстен — странна случайност, ако случайност е било. Но както предсказваше Елронд, ние закъсняхме. Саурон също ни бе наблюдавал и отдавна се бе подготвил за нашия удар, управлявайки отдалече Мордор чрез Минас Моргул, където обитаваха Деветте му слуги, докато всичко бе готово. Тогава той отстъпи пред нас, ала избяга само привидно и скоро подир туй пристигна в Черната кула и открито се обяви пред света. Тогава Съветът се сбра за сетен път, защото вече знаехме, че той все по-жадно дири Единствения. Тогава се страхувахме, че той е открил незнайни за нас вести. Но Саруман рече „не!“ и повтори онуй, що бе ни казвал и преди: че Единственият вече никога не ще бъде открит в Средната земя. „В най-лошия случай — рече той — Врагът ни знае, че той не е у нас и че до ден-днешен е изгубен. Ала изгубеното може да бъде открито, мисли той. Не бойте се! Надеждата ще го измами. Та нима не съм изучил най-добросъвестно този въпрос? В Андуин Велик падна той, и в древни времена, додето Саурон спеше, Реката го отнесе в Морето. Нека си лежи там до Край на дните.“

Гандалф утихна, загледан през колонадата на изток, към далечните върхари на Мъгливите планини, в чиито велики корени тъй дълго се бе крила заплахата за света. Въздъхна.

— И тук е моята вина — каза той. — Словата на Саруман Мъдрия приспаха съмненията ми; а трябваше по-рано да подиря истината и днес опасността щеше да е по-малка.

— Всички бяхме виновни — каза Елронд — и може би ако не бе твоята бдителност, Мракът вече щеше да е над нас. Но продължавай!

— Още от самото начало сърцето ми предчувстваше злината въпреки всички доводи — продължи Гандалф — и аз пожелах да узная как този предмет е попаднал у Ам-гъл и колко дълго го е притежавал. И тъй, задебнах го, защото се досещах, че не след дълго ще изпълзи от мрака да дири съкровището си. Той дойде, ала избяга и не бе открит. И тогава, уви, аз изоставих нещата и само бдях и чаках, както прекалено често постъпвахме всички. Времето отминаваше с безбройните си грижи, докато един ден съмненията ми отново се разбудиха и изведнъж прераснаха в страх. Откъде идваше пръстенът на хобита? Що можеше да се стори с него, ако страхът ми бе основателен? Трябваше да реша. Ала не споделих опасенията си с никого, знаейки каква заплаха крие ненавреме нашепнатото слово, ако се разчуе. През всички дълги войни с Черната кула предателството е било най-големият ни враг. Това бе преди седемнадесет години. Скоро разбрах, че всевъзможни съгледвачи, дори зверове и птици се трупат около Графството, и страхът ми нарасна. Потърсих помощ от Дунеданците и стражата им се удвои; и аз открих сърцето си пред Арагорн, наследника на Исилдур.