Дейвид Брин - Пощальонът

Мълчанието продължи още няколко секунди. После кметът вдигна ръка.

— Едно!

Броеше бавно, може би за да даде на Гордън време да избяга, а може би изпитваше садистична наслада.

— Две!

Играта бе изгубена. Гордън знаеше, че трябва да изчезва още сега. Но тялото му отказваше да се подчини.

— Три!

„Така умря последният идеалист“, помисли си той. Тези шестнайсет години оцеляване бяха чиста случайност, пропуск на Природата, който сега щеше да бъде наваксан. Накрая целият му придобит с усилия прагматизъм щеше да бъде заличен с един-единствен… жест.

Забеляза движение по парапета. Някой от края се мъчеше да си пробие път.

Пазачите повдигнаха пушките си. На Гордън му се стори, че движенията им са някак си мудни и колебливи. Не че това облекчаваше положението му.

Кметът забави последното отброяване, вероятно донякъде изнервен от упоритостта на Гордън. Вдигнатият му юмрук започна да се спуска надолу.

— Господин кмете! — извика с треперещ глас една жена и се хвърли към ръката на властелина. — М-м-моля ви… аз…

Кметът грубо отблъсна ръцете й.

— Махай се, жено. Изчезвай оттук.

Крехката фигура беше изтикана от пазачите, когато тя силно извика:

— Аз… аз съм Грейс Хортън!

— Какво? — кметът и останалите се обърнаха към нея.

— Това е м-м-моминското ми име. Омъжих се в годината след втория глад. Това беше преди да пристигнете вие и хората ви…

Тълпата бурно реагира. Кметът изкрещя:

— Глупаци! Преписал е името от някой телефонен указател, нали ви казвам!

Гордън се усмихна. Стисна пачката с писма в едната си ръка и докосна шапката си с другата.

— Добър вечер, госпожо Хортън. Чудесна вечер, нали? Между другото, имам писмо за вас от господин Джим Хортън от Пайн Вю, щата Орегон… Даде ми го преди двайсет дни…

Всички едновременно заговориха. Движенията бяха резки, възгласите възбудени. Гордън постави ръка на ухото си, за да чуе развълнувания възглас на жената, след това надигна глас, за да надвика останалите:

— Да, госпожо. Изглеждаше много добре. Страхувам се обаче, че това е единственото, което мога да ви кажа засега. Но ще се радвам да занеса вашия отговор на писмото на брат ви на връщане, след като свърша обиколката си из долината.

Пристъпи напред, по-близо до светлината.

— Има още нещо, госпожо. Господин Хортън не беше в състояние да плати отговора ви, затова ще ми се наложи да ви помоля за десет долара… пощенски разходи.

Тълпата зарева.

Кметът се въртеше на всички страни, размахваше ръце и крещеше. Никой не чу думите му. Портата се отвори и хората излязоха в нощта. Гордън бе плътно обкръжен от възбудените зачервени лица на мъже, жени и деца. Някои от тях куцаха. Други носеха пресните белези от наскоро изкарани болести. Но въпреки това болката от живота за момента изглеждаше незначителна пред блясъка на внезапно възвърналата се вяра.

В центъра на всичко това Гордън запази самообладание и бавно пристъпи към портала. Усмихваше се и кимаше към онези, които се протягаха и докосваха лакътя или кожената му чанта. Младите го гледаха със страхопочитание. По много от лицата на по-възрастните се стичаха сълзи.

Гордън се намираше в разгара на всеобщото тържество, когато усети бодването на срама… срам от лъжата си.

„Майната му. Не съм виновен, че те искат да вярват в Снежанка и седемте джуджета. Аз съм вече голям. Искам само онова, което ми принадлежи!

Глупаци.“

Въпреки това продължи да се усмихва, докато ръцете се протягаха към него и любовта продължаваше да се надига. Тя го заля като бурен планински поток от дълбока необичайна надежда и го понесе към Оукридж.

Декларация

До всички граждани: Нека всички понастоящем живеещи на територията на Съединените американски щати знаят, че хората и основните институции на нацията са оцелели. Врагът не успя с агресията си срещу човечеството и беше унищожен. Временното правителство, пряк приемник на последния свободно избран конгрес и президент на Съединените щати, полага всички усилия съгласно Конституцията и по милостта на Всевишния да възстанови законността, обществената безопасност и свободата в нашето любимо отечество.