Дейвид Брин - Пощальонът

Те минаха през портата и Гордън вече не можеше да ги чува.

При други обстоятелства щеше да прекара часове в размисъл за това как толкова кратък разговор може да разкрие социалната структура на Оукридж и околностите му. Например натуралният дълг на фермера — класически случай на крепостничество. Бе чел за подобни неща в колежа, в един друг свят. Това бяха черти на феодализъм.

Но в момента нямаше време да философства. Беше бесен. Днешните обиди не бяха нищо в сравнение с изпълнилия го гняв, когато разбра за какво ще се използват лекарствата, открити от него. Само като си помислеше каква работа биха свършили те на доктора от Уайоминг…

Гордън се изправи. Превързаната му ръка пулсираше.

„Лесно мога да прескоча оградата, да открия склада им и да си поискам своето… а и нещо отгоре за обидите, болката и счупения лък.“

Картината не беше достатъчно задоволителна. Гордън я поукраси. Представи си как нахълтва на партито на кмета и мачка всички жадни за власт копелета, които си изграждаха миниатюрна империя в това затънтено кътче. Представи си как взема властта, власт в името на доброто… власт, която да накара тези селяндури да използват наученото на младини, преди образованието да изчезне завинаги от света.

„Защо, защо никой не се заема да оправи нещата? Бих помагал. Живота си бих дал за такъв лидер.

Явно великите мечти са вече минало. Всички добри хора като лейтенант Ван и Дрю Симс умряха, докато ги защитаваха. Трябва да съм единственият, който все още вярва в тях.“

Разбира се, и дума не можеше да става да си тръгне. Водеше го смесицата от гордост, инат и животински гняв. Със сигурност щеше да се стигне до бой. Независимо от резултата.

„Сигурно в рая или в ада има опълчение от идеалисти. Май скоро ще разбера.“

За щастие адреналинът не му бе замъглил съзнанието до такава степен, че да не може да изгради тактиката си. Щеше да обмисли действията си, докато чакаше да се стъмни.

Гордън отстъпи назад в сенките и един клон го закачи и смъкна шапката му. Улови я, преди да падне на земята и тъкмо се канеше отново да я сложи на главата си, когато спря и се вгледа в нея.

Насреща му блестеше излъсканият образ на конника — медна фигура, обрамчена с мото на латински. Гордън гледаше отблясъците на емблемата и лека-полека на лицето му се появи усмивка.

Щеше да е рисковано — вероятно много повече, отколкото да разчита на удар под прикритието на нощта. Но в идеята се съдържаше някаква симетрия, която му се хареса. Сигурно беше последният останал човек, който е способен да избере по-опасния път по чисто естетически причини. Това го радваше. Дори да се провалеше, планът пак щеше да си остане забележителен.

Налагаше се да се върне обратно при развалините на стария Оукридж от другата страна на селото, до някоя от най-малко пострадалите сгради. Нахлузи шапката на главата си и тръгна нататък, използвайки последната светлина.

Един час по-късно напусна претърсените сгради на стария град и бодро закрачи в посоката, от която бе дошъл по изровения асфалтов път. Направи голяма обиколка през гората и накрая попадна на пътя, по който беше поел „Сони“, южно от селото. Сега приближаваше твърдо, насочван от самотния фенер над широката порта.

Пазачът престъпно бездействаше. Гордън измина десет метра без никой да се опита да го спре. Беше видял пазача, застанал до парапета в края на палисадата, но идиотът гледаше в обратната посока.

Дълбоко си пое дъх, извади свирката на Аби и рязко изсвири три пъти. Острите звуци преминаха през сградите и гората като рев на нападащ хищник. По парапета се чуха забързани стъпки. Трима мъже с карабини и газени фенери в ръце се появиха над портата и се взряха в здрача към него.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Трябва да говоря с някой от управляващите — извика Гордън. — Това е официална работа и настоявам да бъда допуснат в град Оукридж!

Това със сигурност ги извади извън обичайните релси. Настъпи продължително мълчание. Пазачите мигаха насреща му, после един срещу друг. Накрая един от мъжете забърза нанякъде, а онзи, който се бе обадил най-напред, прочисти гърлото си.

— Хм, пак ли? Да не си трескав? Да не носиш Болестта?

Гордън поклати глава.

— Не съм болен. Уморен съм и искам да ям. Разгневен съм, защото по мен стреляха. Но уреждането на всичко това ще изчака, докато изпълня своите задължения тук.

Този път шефът на охраната объркано заекна:

— Докато св-свършиш своите… Човече, какви ги дрънкаш, по дяволите?