Дейвид Брин - Пощальонът

Създанието се спусна от близките клони и кацна сред купчина сламки. Гордън предположи, че това е гнездото му. Птицата застана там, подобна на малък господар, надменна и високомерна, после изкряска и отново излетя към храстите, спусна се рязко надолу, пак изкряска и се върна на старото си място.

Той небрежно разрови пръстта с лъка си и се постара да си придаде колкото може по-безгрижен вид, като същевременно отхлабваше ремъка на револвера. Засвири с изсъхнали от страх устни и бавно продължи да се движи към голяма ела, като се стараеше нито да се доближава, нито много да се отдалечава от храстите.

Нещо зад тях бе предизвикало защитната реакция на присмехулника и правеше всичко възможно да остане мълчаливо и скрито, без да обръща внимание на досадните атаки.

Гордън усети, че го дебнат. Продължи да се шляе с пресилена небрежност. Но щом стигна дървото, измъкна револвера си и с всички сили се затича през гората приведен, като се мъчеше да избягва дърветата и трънливите храсти.

Остана за момент под прикритието на едно дърво. Изненадата му бе дала малка преднина. После изтрещяха три изстрела, и трите от пушки с различен калибър. Гордън спринтира към падналия дънер на върха на малко възвишение. Още три изстрела го последваха, докато прелиташе над гниещото дърво. При падането си на земята от другата страна чу хрущящ звук и влудяваща болка прониза дясната му ръка.

За момент изпита сляпа паника, когато ръката с револвера се отпусна безпомощно. Ако я бе счупил…

Ръкавът на униформата му се пропи с кръв. Страхът преувеличаваше болката, докато най-накрая успя да дръпне ръкава си и видя една дълга, плитка драскотина, покрита с трески от дърво. При падането си беше счупил лъка и бе одраскал ръката си в някое от парчетата.

Гордън хвърли непотребния лък настрани и запълзя по тесен ров надясно, като се мъчеше да остане скрит под храстите. От другата страна на малкото възвишение се чуха радостни възгласи.

Следващите няколко минути бяха вихър от профучаващи клони и резки зигзази. Гордън падна в малък поток, обърна се и забърза срещу течението.

Ловците често вървят надолу по течението, спомни си той, докато тичаше нагоре с надеждата враговете му да се придържат към тази практика. Скачаше от камък на камък, като се стараеше да не размътва водата. След това отново се хвърли в гората.

Зад него се чуваха викове. Собствените му стъпки му се струваха толкова шумни, че сигурно бяха в състояние да разбудят и мечка от зимен сън. На два пъти спираше да си поеме дъх зад някакво прикритие, като същевременно се опитваше да е колкото може по-безшумен.

Накрая виковете заглъхнаха в далечината. Гордън спря и се облегна на близкия дъб, като дишаше тежко. Извади от колана си превързочния пакет. Раната не бе сериозна. Нямаше причина да се страхува от инфекция от полираното дърво. Ужасно го болеше, но не бяха засегнати кръвоносни съдове или сухожилия. Превърза я и просто пренебрегна болката, докато се изправяше и се оглеждаше наоколо.

За своя изненада разпозна поне два от ориентирите си… високия разнебитен знак на мотел „Оукридж“ се издигаше над върховете на дърветата, а на изток се различаваше предпазната ограда на магистралата.

Гордън бързо отиде до мястото, където бе оставил екипировката си. Намери всичко на мястото му. За щастие Съдбата не му бе нанесла поредния си удар. Все още не. Знаеше, че тя не действа така. Винаги ти оставяше малко надежда и след това я изтръгваше от теб, точно преди да си я достигнал.

Сега преследваният се беше превърнал в преследвач. Гордън внимателно огледа храста с разгневения присмехулник. Мястото бе пусто, както и очакваше. Следобедът бавно си отиваше. Той се промъкна от другата страна до мястото на засадата и седна за няколко минути, като гледаше и мислеше.

Бяха го държали на мушка, това беше сигурно. Просто не можеше да проумее как и тримата не успяха да го улучат още от първия път.

Толкова ли ги бе изненадал с внезапната си маневра? Оръжията им бяха полуавтоматични, въпреки че чу само шест изстрела. Или много скъпяха патроните си, или…

Доближи елата от другата страна на полянката. Два пресни белега на стъблото, на три метра височина.

„Три метра. Не е възможно да са толкова лоши стрелци.“

Значи така. Всичко си идваше на мястото. Изобщо не бяха искали да го убиват. Бяха се целили във въздуха нарочно, само за да го изплашат и да го разкарат оттук. Нищо чудно, че така и не го догониха по време на бягството му през гората.