Дейвид Брин - Пощальонът

По парапета се чуха забързани стъпки. Появиха се още няколко мъже, следвани от жени и деца, които се строиха в редица от двете страни. Очевидно дисциплината беше нещо добре усвоено в Оукридж. Местният тиранин и хранениците му явно държаха това положение от доста време.

Гордън повтори думите си. Бавно и отчетливо, с гласа на Полоний той каза:

— Настоявам да говоря с вашите управници. Играете си с търпението ми, като ме държите навън и това определено ще влезе в доклада ми. А сега доведете някой, който има право да отвори тази врата!

Тълпата растеше, докато върху палисадата израсна истинска гора от силуети. Всички зяпаха надолу към него, когато вдясно се появи група с фенери. Зяпачите от тази страна им направиха място.

— Виж какво, единако — каза шефът на охраната, — просто си просиш куршума. Нямаме никаква „официална работа“ с никой извън долината, откакто преди години не преустановихме връзките си с онова комунистическо гнездо надолу към Блейквил. Можеш да се обзаложиш, че няма да безпокоя кмета заради някакъв ненормален…

Мъжът изненадано се обърна към групата, която приближаваше портата.

— Господин кмете… извинявайте за данданията, но…

— И без това бях наблизо. Чух врявата. Какво става тук?

Пазачът посочи навън.

— Там някакъв ги плещи такива, дето не съм ги чувал от сума ти време. Сигурно е от ония побъркани, дето все се мъчат да се намъкнат вътре.

— Остави на мен.

В настъпващата тъмнина новодошлият се изправи зад парапета.

— Аз съм кметът на Оукридж — обяви той. — Тук не вярваме на милосърдието. Но ако ти си онзи, който откри съкровището и така любезно го преотстъпи на моите момчета, признавам, че сме ти задължени. Ще наредя да ти спуснат топла храна и одеяло. Можеш да преспиш до пътя. Утре обаче трябва да си идеш. Не искаме никакви зарази тук. А според думите на пазачите, трябва да си болен от треска.

Гордън се усмихна.

— Вашата щедрост силно ме впечатли, господин кмете. Но идвам по важна работа и съм изминал твърде много път, за да се връщам обратно. Първо ми кажете има ли в Оукридж работещо радио или някакво друго средство за комуникация?

След необичайния въпрос последва дълго и пълно мълчание. Гордън можеше да си представи изненадата на кмета. Най-накрая шефът си върна дар слово.

— Не сме имали радио от години. Оттогава нищо не работи. Защо? Какво общо има това…

— Срамота. Разбира се, след войната радиовръзките прекъснаха… — започна да импровизира той, — …цялата тази радиация, нали разбирате. Но се надявах да използвам предавателя ви да докладвам на шефовете си.

Изрече последните думи с апломб. Този път нямаше мълчание. По парапета премина вълна от възклицания. Според Гордън, там се беше събрала по-голямата част от населението на Оукридж. Надяваше се стената да е достатъчно здрава. В плана му не се предвиждаше да влиза в града като Иисус Навин.

В главата му имаше съвсем друга легенда.

— Дайте светлина! — изкомандва кметът. — Не този фенер, идиот такъв! Другият, с огледалото! Да. Сега го насочи към онзи човек, искам да го погледна!

Появи се голяма лампа и светлината се насочи към Гордън. Той обаче беше подготвен и нито прикри очи, нито отклони поглед. Оправи кожената чанта и се обърна така, че да могат да разгледат добре костюма му. Фуражката стоеше килната на главата му.

Ропотът на тълпата се усили.

— Господин кмете — извика той. — Търпението ми се изчерпва. Вече имам какво да докладвам относно поведението на момчетата ви днес следобед. Не ме карайте да използвам правомощията си по начин, който ще бъде неприятен и за двама ни. На път сте да изгубите привилегията да комуникирате с останалата част от нацията.

Кметът внезапно се олюля.

— Комуникация? Нация? Що за дрънканици? Останала е само комуната в Блейквил, онези побъркани нещастници надолу към Кълп Крийк и дявол знае какви диваци по-нататък. Кой си ти, по дяволите?

Гордън докосна шапката си.

— Гордън Кранц от Пощенската служба на Съединените щати. Натоварен съм със задачата да възстановя пощенските връзки в Айдахо и долен Орегон и освен това съм главен федерален инспектор на района.

Само като си спомни колко му беше трудно да се прави на Дядо Коледа в Пайн Вю! На Гордън и през ум не му беше минавало да се представи за „федерален инспектор“ до момента, в който думите сами излетяха от устата му. Това вдъхновение ли бе или чиста лудост?

„Е, със същия успех могат да ме обесят и за нищо“, помисли си той.