Дейвид Брин - Пощальонът

Устните му се свиха. Колкото и да беше нелепо, това го накара да намрази нападателите си още повече. Можеше да приеме безмозъчната злоба, както му се налагаше да се примирява с времето и хищниците. Повечето от бившите американци се бяха превърнали в чиста проба варвари.

Но Гордън приемаше като лична обида тяхното пресметнато презрение. Тези хора бяха проявили чувство за милост. И в същото време го бяха обрали, наранили и тероризирали.

Спомни си подигравките на Роджър Септийн. Тези копелета не бяха по-добра стока.

Тръгна по следите им на запад. Отпечатъците от обувките им бяха ясни и открити… почти арогантни.

Вървеше бавно, но нито за миг не му мина през ум да се върне назад.

Наближаваше залез-слънце, когато пред очите му изникна палисадата на Ню Оукридж. Откритото пространство, което някога е било градски парк, сега беше заобиколено от висока дървена ограда. Зад нея се чуваше мучене на крава. Цвилене на кон. Гордън усети силните миризми на сено и живот.

Недалеч втора, още по-висока палисада ограждаше някогашния югозападен ъгъл на Оукридж. Центърът на селото се заемаше от редица двуетажни сгради. Гордън можеше да види техните издигащи се над стената покриви, както и водонапорната кула с гарваново гнездо на върха. На стража стоеше самотна фигура, загледана към тъмната гора.

Селището изглеждаше богато, може би най-доброто от всичко, което бе видял, откакто напусна Айдахо.

Дърветата около оградата някога са били отсечени, за да се избегне опасността от пожар. Но сега на прочистената ивица никнеха нови фиданки, някои от които достигаха половин човешки ръст.

„Явно в района не са останали много оцеленци — помисли си Гордън. — Или просто жителите са станали по-непредпазливи. Къде ли е главният вход?“

Заобиколи откритото пространство и тръгна към южната страна на селото. Чу гласове и се сниши сред храсталака.

— Кажи на кмета, че съм му благодарен за заема, Джеф. Доста я бяхме закъсали. Но ще се отплатим след жътвата догодина. Той вече притежава част от фермата, така че инвестицията е добре дошла за него.

Единият от пазачите кимна.

— Сигурна работа, Сони. Да се пазиш на връщане, чу ли? Момчетата се натъкнали днес на единак в източната част на града. Имало и стрелба.

Фермерът видимо се развълнува.

— Някой да не е пострадал? Сигурен ли си, че е бил просто единак?

— Да, напълно. Боб разправя, че побягнал като заек.

Пулсът на Гордън заблъска в главата му. Обидите вече препълваха чашата. Пъхна лявата си ръка под ризата и усети свирката, която Аби му бе закачила на врата. Това го накара да се почувства малко по-добре.

— Приятелчето обаче направило на кмета истински подарък — продължи първият пазач. — Бил намерил скривалище, пълно с дрога, точно преди момчетата на Боб да го разкарат. Кметът ще пусне една част на някои от Собствениците по време на партито да види какви ще ги вършат. Ще ми се и аз да се движех в тия кръгове.

— И на мен — съгласи се по-младият от пазачите. — Ей, Сони, мислиш ли, че кметът ще ти плати част от дължимото в дрога, ако си изпълниш квотата за годината? Това ще си е направо за празнуване!

„Сони“ глуповато се засмя и сви рамене. След това незнайно защо главата му клюмна надолу. По-старият от пазачите озадачено го погледна.

— Какво има? — попита той.

Сони поклати глава. Гордън едва чу думите му.

— Не ни трябва кой знае колко, нали, Гари?

— Какво имаш предвид? — намръщи се Гари.

— Вместо да искаме да сме сред приятелчетата на кмета, защо не поискаме кмет без приятелчета!

— Аз…

— Преди войната ние със Сали имахме три момичета и две момчета, Гари.

— Спомням си, Сони, но…

— Хал и Питър умряха във войната, но аз си мислех, че двамата със Сали сме благословени, че и трите ни дъщери пораснаха. Благословени!

— Сони, не си виновен. Просто лош късмет.

— Лош късмет ли? — Фермерът изсумтя. — Едната отвлечена и изнасилвана до смърт, когато дойдоха онези мародери, Пеги умря при раждане, а малката ми Сюзън… косите й са сиви, Гари. Прилича на сестра на Сали!

Всички замълчаха. Старият пазач сложи ръка върху рамото на фермера.

— Утре ще донеса една кана, Сони. Обещавам. Ще си поговорим за доброто старо време.

Фермерът кимна, без да вдига поглед. Изкрещя „Дий!“ и подкара коня си.

Пазачът дълго гледа след скърцащата каруца, като дъвчеше стръкче трева. После се обърна към по-младия си спътник.

— Джими, разказвал ли съм ти за Портланд? Двамата със Сони често ходехме там преди войната. Като бях дете, там имаше един кмет, който…