Дейвид Брин - Пощальонът

Най-после дойде на себе си и успя да се измъкне от останките на древната мухлясала тъкан. Излезе със залитане от стаята, като продължаваше да кашля и киха. Пристъпът бавно отминаваше. Вкопчи се в перилата на стълбата, сгърчен в онова мъчително, близко до оргазъм състояние, в което изпадаше преди да кихне с всички сили. Ушите му бучаха, имаше чувството, че чува гласове.

„Следващия път сигурно ще чуеш църковни камбани“, каза си той.

Най-после дойде ред на последното гръмко „А-а-а-а-пчхи!“ Влезе отново в стаята, като търкаше очи. Капакът беше достъпен, покрит с дебел слой прах. Гордън го задърпа нагоре. Накрая със силно скърцане той се отвори.

Отново му се стори, че чува някакъв звук, но този път извън къщата. Ала когато спря и се заслуша, не чу нищо. Нетърпеливо приклекна, разкъса паяжините и слезе долу.

Вътре имаше голяма метална кутия. Огледа се наоколо с надежда да открие още нещо. В края на краищата, нещата, които един лекар отпреди войната би скрил в метално сандъче — пари и документи, — нямаше да му свършат толкова добра работа, колкото запас консерви. Но нямаше нищо друго. Пуфтейки, Гордън нарами кутията.

„Добре. Тежка е. Дано само не е пълна със злато или някакъв подобен боклук.“ Пантите и катинарът бяха ръждясали. Той вдигна ножа си, за да разбие катинара с дръжката. И внезапно замръзна на място.

Сега вече не грешеше. Гласовете бяха близо, прекалени близо.

— Май се чу от оная къща! — обади се някой откъм обраслата градина. Изсъхналите листа зашумоляха под нечии крака. После стъпките се чуха на верандата.

Гордън прибра ножа в канията и грабна багажа си. Остави кутията до леглото и забърза към стълбата.

Не бе въодушевен от възможността да се сблъска с другите. В Бойзи и в другите развалини в планинския район си имаше установени правила — всеки можеше да опита късмета си и въпреки че групите или самотните търсачи бяха предпазливи, рядко се обираха помежду си. Само едно нещо беше в състояние да ги накара да се обединят — слухът, че някой някъде се е натъкнал на холнист. В останалите случаи гледаха да не се пречкат помежду си.

На други места обаче подобни правила не съществуваха и територията се пазеше с оръжие. Може би бе попаднал точно на такъв клан. Във всеки случай щеше да е най-добре да се измъкне колкото може по-бързо.

„И все пак… Той хвърли жаден поглед към кутията. — Мамка му, та това си е мое!“

Тропотът на ботушите се чуваше съвсем наблизо. Вече беше прекалено късно да се опитва да затвори капака или да скрие тежката си находка. Гордън тихо изруга и забърза колкото може по-безшумно нагоре.

Горният етаж бе с двойно скосен таван. Вече беше претърсил ненужните вехтории. Сега искаше само да намери къде да се скрие. Гордън се придържаше до стените — опасяваше се дървеният под да не заскърца под краката му. Избра една подпора в съседство до малък триъгълен прозорец и остави зад нея торбата и колчана си. След това бързо опъна лъка.

Дали ще претърсят къщата? Тогава сандъчето със сигурност щеше да привлече вниманието им.

В такъв случай дали щяха да го приемат като откуп и да му оставят част от съдържанието? Знаеше, че подобни неща се случват на места, където все още действаше някаква примитивна форма на чест.

Държеше на прицел всеки, който се качеше горе, макар че предимството му изглеждаше съмнително — все пак бе притиснат в дървена къща. А местните със сигурност бяха запазили изкуството да добиват огън.

Сега можеха да се различат стъпките на поне трима души. Те бързо се изкачваха по стълбите. Когато всички биха на втория етаж, някой извика:

— Ей, Карл! Глей тука!

— К’во? Пак ли сгащи некви хлапета да си играят на чичо док… дявол да го вземе!

Нещо силно тупна на пода. Последва го звук от удар на метал в метал.

— Дявол да го вземе!

Гордън поклати глава. Явно Карл имаше ограничен, но изразителен речник.

Чуха се звуци от влачене, придружени от радостни възклицания. Накрая и третият се обади на висок глас:

— Много гот от страна на онуй приятелче, дето е изровило това. Май требе да му благодарим. Немаше да е зле да го видим, та да не го застреляме, ако го срещнем пак.

Гордън не се хвана на въдицата. Чакаше.

— Е, поне заслужава предупреждение — първият глас звучеше още по-силно. — Тука в Оукридж първо стреляме. По-добре да се чупи, преди да сме му направили дупка, по-голема от празната чутура на некой оцеленец.

Гордън кимна, приемайки предупреждението за чиста монета.