Дейвид Брин - Пощальонът

След това се усмихваше, махаше прашните книги и се пъхаше до него под завивките, а той се обръщаше и гасеше свещта.

На десетата сутрин тя не се измъкна тихо призори. Вместо това го събуди с целувка.

— М-м, добро утро — каза той и протегна ръце към нея, но Аби се отдръпна. Вдигна дрехите си и докосна корема му с гърди.

— Трябваше да те оставя да спиш — каза му тя. Роклята й беше смачкана на топка в ръцете й. — Но искам да те питам нещо.

— Какво? — Гордън се надигна и се облегна на възглавницата.

— Днес заминаваш, нали? — попита тя.

— Да — сериозно кимна той. — Може би така е най-добре. Бих искал да остана. Но тъй като не мога, май е по-добре отново да поема на запад.

— Зная. — Аби също бе сериозна. — Никой не иска да тръгваш. Но… добре, днес вечерта отивам при Майкъл на кошарата. Страшно ми липсва. — Тя го докосна по бузата. — Това не те притеснява, нали? Искам да кажа, тук с теб беше чудесно, но той ми е съпруг и…

Гордън се усмихна и взе ръката й в своята. За негова изненада, чувствата му бяха доста смесени. Изпитваше към Майкъл повече завист, отколкото ревност. Желанието да имат деца и очевидната им любов един към друг правеха ситуацията напълно ясна. Трябваше да се разделят. Надяваше се да им е помогнал. Независимо от техните фантазии, едва ли щеше да му се случи да дойде отново тук.

— Имам нещо за теб. — Аби се наведе и измъкна изпод леглото малък сребрист предмет с верижка й хартиен пакет. — Това е свирка. Госпожа Хаулет каза, че трябвало да имаш свирка. Окачи я на шията му и я нагласи, докато остана доволна от резултата. После взе малкия пакет. Освен това тя ми помогна да напиша това писмо. Намерих няколко марки в едно чекмедже в бензиностанцията, но не се залепваха. Затова нося пари. Тук са четиринайсет долара. Ще стигнат ли?

Подаде му малка пачка избелели банкноти.

Той не можа да сдържи усмивката си. Предишния ден при него бяха идвали още петима-шестима. Бе приел техните писма и пари с колкото може по-сериозна физиономия. Можеше да използва момента и да иска от тях нещо по-полезно, но селото вече го бе снабдило с провизии за цял месец и с двайсет стрели за лъка му. Нямаше нито нужда, нито желание да иска още нещо.

Някои от по-старите имаха роднини в Юджийн, Портланд или в другите градчета в долината на Уиламит. Бе му по път и затова взе писмата. Неколцина ги бяха адресирали до Оукридж и Блу Ривър. Тях пъхна най-дълбоко в чантата си. Останалите спокойно можеше да изхвърли, но все пак отстъпи в името на всичко, което бяха направили за него.

Гордън делово отдели няколко от неизползваемите банкноти и й върна останалите.

— И на кого пишеш? — попита той и взе писмото. Чувстваше се като Дядо Коледа и това го забавляваше.

— До университета в Юджийн. Пращам им цял куп въпроси дали пак приемат нови студенти? Приемат ли женени студенти? — Аби се изчерви. — Зная, че трябва здравата да наблегна на четенето, за да се подготвя достатъчно добре. И че те сигурно не са се оправили дотолкова, че да приемат нови студенти. Но Майкъл е много умен… и може би след време ще ни пишат, че нещата започват да се оправят.

— Дотогава… — Гордън поклати глава.

— Дотогава със сигурност ще се науча да чета — кимна Аби. — Госпожа Томпсън обеща да ми помага. Съпругът й се съгласи да отвори училище през зимата. Ще помагам на децата. Надявам се да стана учителка. Мислиш ли, че е глупаво?

Гордън отново поклати глава. Смяташе, че вече нищо не може да го изненада, но се оказа, че не е така. Въпреки напълно обърканата представа на Аби за света, нейната надежда го трогна. Хвана се, че и той мечтае заедно с нея. А в мечтите няма нищо лошо, нали?

— Всъщност — доверително продължи Аби, като мачкаше роклята си, една от причините да напиша писмото е, че искам да имам… някой, с когото да кореспондирам. Това е думата, нали? Надявам се някой от Юджийн да ми отговори. Така и ние ще получаваме писма. Страшно искам да получавам писма. Освен това — сведе поглед тя, — така ще имаш още един повод да дойдеш пак тук след година… освен че сигурно ще искаш да видиш бебето.

Вдигна поглед и се намръщи.

— Взех идеята от твоето представление на Шерлок Холмс! Това са „скрити подбуди“, нали така?

Беше толкова искрена, така убедена в правотата си, че Гордън изпита силен, почти болезнен прилив на нежност. Очите му се напълниха със сълзи, докато я прегръщаше. Притискаше я силно в обятията си и леко я люлееше, затворил очи пред реалността, вдишвайки наред със сладкия аромат на тялото й оптимизма и надеждата, за които смяташе, че са напуснали този свят.