Дейвид Брин - Пощальонът

— Е, аз съм дотук. — Госпожа Томпсън стисна ръката на Гордън. — Оттук нататък пътят трябва да е безопасен чак до езерото Дейвис. Последните от старите самотници оцеленци се затриха един друг преди няколко години, въпреки че на твое място бих внимавала.

Въздухът беше леден. Есента бе настъпила. Гордън вдигна ципа на якето си и се зае да оправя чантата си, когато изправената възрастна жена му подаде стара пътна карта.

— Помолих Джими Хортън да отбележи местата, където има заселници. Не бих искала да си имам вземане-даване с тях, но на теб ще ти се наложи. Повечето са подозрителни и предпочитат първо да стрелят, а после да говорят. Известно време търгувахме с най-близките до нас.

Той кимна. Внимателно сгъна картата и я пъхна в чантата. Чувстваше се отпочинал и готов. Напускаше Пайн Вю със съжаление, сякаш си тръгваше от рая. Но вече се бе примирил и всъщност изпитваше все по-силно желание да замине, да види какво става в останалите части на Орегон.

През годините, откакто напусна опустошената Минесота, беше попадал на много по-ясни признаци на упадък. Но тук нещата бяха различни. Някога това беше преуспяващ щат с децентрализирана лека промишленост, богати ферми и висока култура. А може би просто се влияеше от невинността на Аби. Но ако погледнеше логично, долината на Уиламит би трябвало да е мястото, където да търси цивилизация. Ако такава изобщо съществуваше някъде.

Отново подаде ръка на възрастната жена.

— Госпожо Томпсън, не зная дали някога ще мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен.

Тя поклати глава. Лицето й беше тъмно и покрито с бръчки. Гордън бе убеден, че е много над петдесетте, както сама твърдеше.

— Не, Гордън, ти плати своето. Иска ми се да можеше да останеш и да помогнеш в училището. Но сега разбирам, че май няма да е чак толкова трудно да се справим и сами.

Госпожа Томпсън се загледа някъде напред.

— Знаеш ли, откакто през последните години започна да се появява дивеч и реколтата потръгна, живеем като зашеметени. Сам можеш да си представиш какви ужасни неща са станали, след като група възрастни хора, които навремето са работели, чели са списания и дори са си плащали данъците, посрещат един беден и дрипав пътуващ актьор, сякаш е някакво чудо. — Жената отново го погледна. — Даже Джим Хортън ти даде няколко писма, нали?

Гордън усети, че лицето му пламва. За момент дори не можеше да я погледне в очите. После изведнъж избухна в смях. Избърса очи с чувство на облекчение, сякаш от плещите му се беше смъкнало бреме.

Госпожа Томпсън също се смееше.

— О, това беше безобидно. И нещо повече, според мен ти послужи като… как беше онова автомобилно приспособление… като катализатор. Знаеш ли, през свободното си време децата вече изследват развалините на километри наоколо и ми носят всички книги, които намират. Посещаването на училището направо ще бъде въпрос на чест. Представяш ли си, да ги накажеш, като ги изгониш от час! Мисля, че двамата с Боби ще се справим.

— Желая ви успех, госпожо Томпсън искрено отговори Гордън. — Господи, би било прекрасно да видиш светлина някъде из цялата тази пустош.

— Вярно, синко. Би било истинско блаженство.

Госпожа Томпсън въздъхна.

— Изчакай една година, но се върни. Ти си внимателен… отнасяш се добре с хората. И си дискретен за някои неща, като историята с Аби и Майкъл. — Тя се намръщи за миг. — Струва ми се, че знам какво е станало, но май е за добро. Както и да е, винаги си добре дошъл при нас.

Госпожа Томпсън се обърна, направи няколко крачки и спря. Отново се завъртя към Гордън и го погледна. За момент на лицето й се четеше смесено чувство на неудобство и любопитство.

— Ти всъщност не си истински пощальон, нали? — внезапно попита тя.

Гордън се усмихна и надяна фуражката с блестящата значка.

— Ако се върна с писма, ще знаете със сигурност.

Тя отривисто кимна и продължи по разнебитения асфалтов път. Гордън я гледаше, докато изчезна зад завоя, след това се обърна на запад, към дългия си път към Тихия океан.

Барикадите отдавна бяха безлюдни. Оставена на произвола на времето, преградната стена на шосе 58 в източния край на Оукридж се бе превърнала в куп бетонни парчета и разкъсана ръждясваща стомана. Самият град пустееше. Личеше си, че поне тази част от него е напусната преди много време.

Гордън погледна надолу по главната улица, сякаш четеше историята й. Тук се бяха водили две-три битки. В центъра на най-големите разрушения се издигаше фасада с килнат на една страна надпис „Център за спешна медицинска помощ“.