Алфред Вогт: Светът на не-А

„Ти можеш да останеш жив за известно време, Госейн. Следващата група тела е на възраст около осемнайсет години. Почакай, докато навършат поне трийсет — тоест…“

Ето всичко, а Джилбърт тръпнеше от вълнение. Сигурно бе стимулирал мъничко количество клетки. Оловните мигове почнаха да се нижат пак и след малко възприе:

„… Наистина се оказа, че паметта е някаква забележителна… Обаче връзката между твоята група и моята беше нарушена. Инцидентът с мен обърка доста много положението. Да… получи се твърде лошо. Но въпреки това ти вече си преживял очевидното оцеляване като индивид, така че знаеш напълно…“

Този път имаше само съвсем кратка пауза, подир което дойде нова мисъл:

„… Обикновено се питах дали няма още някой. Смятах себе си за най-важната фигура в шаха — при такова подреждане ти би трябвало да си пионка на седмия ред, готов всеки момент да се превърнеш в царица. Ех, тогава аз станах равнодушен, защото царицата, независимо колко е силна, крие просто един символ. Кой всъщност е играчът? Откъде започва всичко туй?… Още веднъж… кръгът се затваря, а пък ние не сме отишли по-напред…“

Джилбърт се бореше отчаяно да задържи връзката, но се получи някакво размазване и после — нищо. Докато се напрягаше за допълнителни мисли, той осъзна фантастичната ситуация. Представи си как стои в тази разбита, украсена със скъпоценни камъни сграда, опитвайки се да чете съзнанието на брадатия мъртвец. Без съмнение беше уникален случай за цялата вселена. Чуждите послания изчезваха, понеже… А, ето нов контакт:

„… Госейн, преди повече от петстотин години… аз отгледах не-А… на която някой друг бе сложил началото. Търсех място за установяване и нещо, по-надеждно от обикновена връзка. Стори ми се, че именно не-аристотелецът е това нещо … Нашата тайна за безсмъртието не можеше, разбира се, да бъде предадена на неинтегрирания, който, подобно на Торсън, я възприема като средство за върховна власт…“

Неяснотата се появи отново и през следващите минути стана очевидно, че клетките губят личностното си единство. Оставаха безконтролни мембрани, смутени групи, множества от неврони — те крепяха своите отделни картини неустойчиво върху фона на приближаващата се гибел. Накрая той долови сетната отчетлива мисъл:

„… Аз открих галактическата база и посетих вселената… Върнах се и надзиравах построяването на Игралната Машина: отначало само компютър би могъл да управлява живеещите на Земята недисциплинирани орди. И тъкмо аз избрах Венера като планета, където хората от не-А да бъдат свободни. Тогава въпреки моята загуба на памет… моето нараняване… пак бях в състояние да отглеждам разни тела освен онези на собственото ми поколе… поколе…“

Това бе всичко, което успя да получи. Миговете течаха тревожно, без да разбулват случайните неясноти. Най-после Госейн се изправи на крака. Чувстваше изгарящото вълнение на човек, триумфирал над самата смърт. Беше обаче твърде лошо, че тъй важната информация за телесното удвояване не изплува. С изключение на нея и на още нещичко той бе удовлетворен. Установи, че е позволил да му се изплъзне основно значение. Но сега то мина на преден план със своите заключения: „… Връзката между твоята група и моята беше нарушена…“

Странно как през тези драматични минути не го разбра истински. Идеята за връзка бе толкова далечна в съзнанието му, а пък по-раншното отхвърляне на сакатия „X“ — така пълно. И все пак приемствеността трябваше да се отнася единствено до… паметта. Освен това кой друг би могъл да бъде той?

Мъжът трескаво отиде да потърси крем за бръснене. Намери шарена туба в умивалнята в дъното на коридора. С треперещи пръсти натърка брадата на неподвижния мъртвец.

Космите паднаха лесно върху пешкира. Джилбърт Госейн коленичи там, взирайки се в голото лице, което бе по-старо, отколкото мислеше — седемдесет и пет, а току-виж и осемдесетгодишно. То не можеше да бъде сбъркано с ничие друго и само по себе си отговаряше на много въпроси. Тук, отвъд всякакъв спор, дойде видимият реалистичен край на търсенията му.

Лицето беше неговото собствено.

Алфред Елтън ван Вогт е роден в…

Поради липса на друго начало бих могъл да започна и с това неувяхващо клише. Но предпочитам да го спастря за по-късно, а сега да разгърна една страничка от моята младост, огряна от автора на тази прочута книга. Беше зрялата мъглива есен на 1969 година — току-що бе основан клубът „Златното перо“ към списанието-легенда „Космос“. Бяхме се събрали шепа пишещи фантастика юноши и девойки, отсяни с конкурс. И ето че веднъж д-р Светослав Славчев, „моторът“ на редакцията, съобщи: „Ако има желаещи, нека идват тук след работно време и да ползват нашата библиотека…“ Съблазнително предложение!