Алфред Вогт - Светът на не-А

Кулминацията бе настъпила съвсем внезапно, по толкова различен начин, отколкото очакваше, че човекът замръзна на мястото си. Припомни си сурово: „Аз трябва да продължа да вървя! Да продължа да вървя!“

„Вмъкни се в нишата и неутрализирай вибратора!“

Когато дойде това послание, Джилбърт се насочваше към вратата. Видя обекта на десет фута от себе си, после на пет и сетне чу гръмкия глас на Торсън:

— Излез оттам! Какво се мъчиш да направиш? За Бога!

„Казах ти да неутрализираш машината!“

Той се опитваше. Тялото му тръпнеше с мълчалива енергия, щом почна да се нагажда към апарата. Погледът му се замъгли, след туй се проясни. Ето че изкуствена светкавица изсъска покрай нишата право към Джим Торсън. Едрият мъж падна с почти изгоряла глава, а големият огън отмина със святкане по коридора. Хора закрещяха в агония. Някаква аленочервена топка изплава от тавана и погълна движещия се в кръг вибратор. Устройството избухна, като разкъса на парчета техниците, които го направляваха и пазеха.

Изведнъж коварните пулсации се изчистиха от нервите на Джилбърт.

„Госейн, побързай! Не ги оставяй да се съвземат. Не им давай възможност да поръчат на робопланите отгоре да бомбардират. Аз не мога да направя това. Пострадал съм от бластер. Освободи института, после се върни тук. По-живо! Лошо съм ранен…“

Ранен! Измъчван от любопитство, човекът си представи стареца умиращ, преди да успее да получи информация от него. Той грабна най-близкия източник на енергия и за десет минути разруши сградата и площада. Коридорите бяха обхванати от убийствения пламък, който изля по тях. Стени хлътваха върху викащи люде. Танкове лумваха и изгаряха като фурия. „Никой — мисълта му беше досущ като самия огън — от тези специални пазачи не трябва да оцелее.“

И наистина никой не се спаси. Доскоро множество народ и машини се трупаше на площада. Разкъсани почернели фигури и метални отпадъци бяха всичко, което остана. Госейн вдигна поглед от един вход. Робопланите кръжаха на височина хиляда фута. Без заповед от вожда те щяха да се колебаят дали да атакуват. Може би Кранг вече бе поел командването им.

Не можеше да чака, за да се увери. Върна се обратно, хукнал по първия изпречил му се тлеещ коридор. Когато влезе в лабораторията, се стъписа. Телата на Торсъновите стражи се бяха прострели в разни посоки. Отпуснат насред кресло до някакво бюро, седеше стар брадат мъж. Той примига с горящи очи, събра сили да се усмихне и промълви:

— Е, ние успяхме.

Гласът му беше дълбок и звучен. Джилбърт Госейн се взря в него, спомняйки си къде е чувал тоя басов тембър преди. Шокът от разпознаването ограничи собствената му реакция до една-единствена дума.

— „X“! — каза високо той.

Старецът се закашля. Звукът не бе приятен, защото мъжът се гърчеше в агония. Движението отхвърли гънка обгоряла дреха и показа покрита с мехури плът отдолу. В дясната му страна, високо горе и голяма колкото юмрук, тъмнееше някаква вдлъбнатина. Гъсти струи кръв се стичаха от нея.

— Всичко е наред — изфъфли той. — Научих се достатъчно добре да потискам болките, освен когато ме нападне кашлицата. Автохипноза, ти разбираш.

Раненият вдървено се изпъна.

— „X“ — подзе след кратко мълчание. — Е, да, предполагам, че си прав, ако искаш да представиш нещата под такъв ъгъл. Вкарах сакатия като мой личен шпионин в най-висшите кръгове, но без самият той да знае. Това е хубавото на системата за безсмъртие, която усъвършенствах. Всичките мисли на активното тяло се получават по телепатичен път от други пасивни тела на същата, хм, култура. Естествено аз трябваше да изчезна от сцената, щом се появи ти. Нали схващаш: не би могло да има едновременно двама лавоасьоровци. — Старият човек вяло се облегна назад, сетне въздъхна. — В случая с „X“ търсех някого, чиито впечатления да се връщат към мен, докато съм в съзнание, тъй че аз го повредих и ускорих живота му. Беше наистина жестоко, но пък го преобразих в „по-големия“, а себе си — в „по-малкия“. По този начин ползвах неговия ум. Иначе бе напълно независим. Инвалидът действително беше измамникът, който повярва, че е .

Главата му се отпусна, клепачите се затвориха и Госейн сметна, че брадатият старец е изпаднал в кома. Отчая се, понеже не можеше да реагира никак. Да, играчът си отиваше и Джилбърт продължаваше да не знае нищо за тайните. „Трябва да измъкна насила информация от него“ — реши той. После се наведе и го разтърси.