Алфред Вогт - Светът на не-А

Трудно беше да се разсъждава върху фона на гласа. Госейн не можеше да оформи завършена мисъл. Той се напрегна срещу замъгляващата сянка на звуковете и срещу енергията, която протичаше в него. Нищо не долови освен смътно избликнали идеи и думите на Джим Торсън:

— Интересната от медицинска гледна точка характеристика на този изкуствен поток от нервна сила е… че е фотографируем. След малко, веднага щом лъчението проникне до най-отдалечените лесни пътища, аз ще получа няколко негатива и ще извадя известно количество снимки. Когато бъдат увеличени на части през проектор, те ще ни покажат в кои области на мозъка е съсредоточена неговата памет. Тъй като науката отдавна знае естеството на разума, складиран във всяка група клетки, тогава ние ще решим къде да умножим наляганията, които ще принудят исканата от нас специална памет да попадне на словесно равнище. Една по-нататъшна употреба на тая машина чрез използването на по-голяма мощност и комбинация със сложна лексикална формула ще извърши фактическата операция. — Той изключи апарата, измъкна от фотокамерата лъскав филм и кимна: — Наблюдавайте госта!

После изчезна през най-близката врата.

Наблюдението не се оказа необходимо. Джилбърт не можеше да стои стабилно на стола си. Мозъкът му се обръщаше бързо в странна илюзия за въртене. Трябваше да се „развърти“ като дете, което е кръжало доста бързо около оста си. Торсън се върна, преди да се бе възстановило напълно нормалното му зрение.

Влезе бавно и пренебрегвайки „X“ и Харди, отиде при Госейн. В ръката си държеше две снимки. Спря за момент право пред своя пленник и се взря в него.

— Какво откри? — попита президентът.

Оня му махна нетърпеливо да млъкне. Жестът бе стряскащо неучтив и което ги изненада особено, сякаш не осъзнаваше, че го е направил. Торсън остана там и изведнъж личността му не беше просто тази на още един индивид. Той я задържаше вътре . Под студената външност имаше чудноват изблик на нервна енергия, някакво изключително мощно човешко създание. Госейн забеляза, че поведението му не е на служител с почтително отношение към по-висшестоящ. То бе заповедно, уверено, окончателно и ясно. Когато се съгласяваше с другите, беше, защото така е пожелал. Ако пък не се съгласяваше, решаващо бе неговото мнение.

„X“ прекара инвалидната си количка до Джим Торсън и дръпна снимките от пръстите му. Подаде една на Харди. Двамата мъже изследваха фотографиите с отчетливи и различни емоции.

Сакатият почти слезе от количката. Движението разкри няколко неща за това комбинирано тяло. То показа ръста му. Беше по-висок, отколкото смяташе Госейн. Хм, най-малко пет фута и десет или единайсет инча 10 10 178–180 сантиметра. — Б.пр. . Видя също как неговата пластмасова ръка бе прикрепена към пластмасовата клетка около средната част на торса и че лицето му може да изразява учудване.

— Добре ще направим, ако не му позволим да се срещне с онзи психиатър — промълви той. — Улучили сме подходящия момент в началото.

— За какво говориш? — попита Майкъл Харди, който изглеждаше разстроен. — Не забравяй, че съм в сегашното си положение благодарение на твоята способност да управляваш игрите на Машината. Никога не бих могъл да схвана цялата тая не-А материя относно човешкия мозък. Виждам само плътно светло петно. Предполагам, че са схемите на нервните линии и че ще бъдат разплетени при увеличението на екрана.

Този път Джим Торсън го чу. Приближи се, посочи нещо върху снимката и прошепна някакво обяснение, от което лицето на Харди бавно побледня.

— Ние ще трябва да го убием — каза мрачно. — Веднага.

— Защо? — сопна се Торсън, поклащайки раздразнен глава. — Какво ще успее да направи той? Да предупреди света ли? — После стана по-сериозен. — Забележи, че изобщо липсват ярки линии близо до това .

— Но ако допуснем, че открие начин да го използва? — Отново беше президентът.

— Ще са необходими месеци! — възкликна „X“. — За двайсет и четири часа не можеш дори да си помръднеш малкия пръст.

Имаше още шушнения, на които орловоносият Торсън отговори яростно:

— Разбира се, вие не очаквате от него да избяга от нашия затвор. Или сте чели Аристотеловата измислица, в която героят винаги побеждава, а?

Накрая нямаше никакво съмнение какъв ще бъде неговият път. Дойдоха мъже и отнесоха Госейн, стола, белезниците и всичко останало четири реда стъпала надолу в затвор от солидна стомана. Щом прислужниците се изкачиха обратно на по-горния етаж, двигател вдигна цялото стълбище през люк в тавана на височина двайсет фута. Масивна врата прилепна с дрънчене върху отвора и тежки решетки се спуснаха с трясък. Настана тишина.