Алфред Вогт - Играчите на не-А

— Да, да — Мадрисол не криеше нетърпението си, а и гласът на синтезатора го предаваше добре, — ще възложа това на…

— Тук, на Венера — настойчиво продължи Госейн, — има непокътнат предавател-деформатор с възможности да прехвърля кораби, дълги цели три километра. Сигурен съм, че вашите хора ще измислят как да се възползват от това обстоятелство. Питам се дали вие не можете да ме осведомите колко дълго предавателят остава уеднаквен с такива устройства в други звездни системи…

— Решаването на всички тези въпроси — заяви генералният секретар, — ще бъде възложено на специалисти, а те ще ни подпомогнат във вземането на решения. Предполагам, че ще можем да ги обсъдим с някой от вас, упълномощен за подобни разговори?

— Ще дам на компютъра инструкции да ви свърже с… ъ-ъ, съответните власти тук — измъкна се Джилбърт и едва потисна усмивката си.

На Венера нямаше власти, но сега не беше времето да се впуска в разнищване на неизчерпаемия проблем за доброволната демокрация на тази планета.

— Довиждане. Желая ви късмет.

Чу се тихо щракане и напрегнатото лице изчезна от екрана. Госейн нареди на компютъра да прехвърля всички междузвездни обаждания към Института по семантика в най-близкия град. Беше доволен. Даде тласък на още един процес и макар че нямаше намерение да чака резултатите, поне направи каквото можа.

Сега беше ред на Дженесън, дори ако трябваше да се върне на Земята, за да го намери.

Тук като че часът беше късен. Дженесън още не можеше да се опомни от изненадата, че ненадейно е изтръгнат от кабинета си в Института по емиграция. Дори не подозираше, че до него през цялото време се е намирал предавател. Значи Следовника имаше и други агенти в различните структури на тази планета. Огледа се предпазливо. Беше в слабо осветен район, приличащ на парк. От недостъпна за погледа му височина зад няколко дървета се спускаше водопад. Пръскащите се капчици искряха в мъждивата светлина.

Белотата им очертаваше отчасти силуета на Следовника, но безформеното му тяло като че се сливаше с по-неизмеримия мрак наоколо. Мълчанието се проточи и Дженесън започна да се напряга, но благоразумието не му позволяваше да заговори пръв. Най-сетне неясната фигура се размърда и го доближи на няколко стъпки.

— Имах затруднения с влизането си във фаза — изрече Следовника. — Тези сложни проблеми с енергиите винаги са ме дразнили, защото нямам склонност към механичните неща.

Другият не каза нищо. Не търсеше обяснения, а и не се чувстваше достатъчно подготвен да изтълкува това, което чу. Чакаше.

— Налага се да рискуваме — продължи черният силует. — Следвам такъв план, защото искам да изолирам Госейн от онези, които биха могли да му помогнат. Ако е необходимо, ще го ликвидираме. Няма да допусна действията ми в подкрепа на Енро Червения да бъдат застрашени от някой с неизвестни възможности.

Дженесън сви рамене в тъмнината. И за миг се учуди на собственото си безразличие. Мярна му се подобно на ярък лъч мисълта, че в него има нещо, излизащо от нормата. И веднага избледня. Нямаше никакво значение какви рискове поема или какви са незнайните възможности на противниците му. Не го интересуваше. „Аз съм инструмент — каза си гордо. — Служа на един господар, изтъкан от сенки.“

Разсмя се неудържимо, защото се опияняваше от своето „аз“, от постъпките, чувствата и разсъжденията си. И се бе назовал Дженесън за изпълнението на тази задача, защото това име звучеше най-близо до истинското. Дейвид Дженесън, така се нарече.

— Има странни неясноти — продължи Следовника — в бъдещето на този човек Госейн, но все пак се различават отделни образи… макар че нито един Предсказател не успява да ги види добре. Въпреки това аз съм уверен, че той ще те издири. Не се опитвай да му попречиш. Ще узнае, че името ти е в списъка на пътниците, пристигнали с последния полет на „Президентът Харди“. Ще се учуди, че не те е видял в кораба, но поне ще се успокои, защото може да те открие на Венера. В момента се намираме в парк близо до центъра на Ню Чикаго…