Алфред Вогт - Играчите на не-А

— Прочете ли картата?

Госейн не му отговори веднага. Усещаше химическа активност в този предмет, но не беше вредна. Струваше му се, че материалът на картата има свойството да абсорбира. Странното изделие очевидно бе въплътило незнайни постижения на галактическата наука и Джилбърт нямаше намерение да прибързва необмислено.

— Значи този Следовник — каза след малко, — е успял да предвиди, че ще вляза в асансьора точно в 9 часа и 28 минути.

Трудно можеше да приеме това като факт. Следовника не беше от Земята, нито дори от Слънчевата система. Някъде в недрата на галактиката чудатото същество е насочило вниманието си към Джилбърт Госейн. И е познало точно какво ще направи в определен момент. Поне така казваше Дженесън.

Сложността и трудността на подобно предсказание беше смайваща. И това правеше „картата“ особено ценна. Госейн виждаше, че нещо е напечатано на нея, но не можеше да разчете думите. Наведе се напред, само че и това не помогна — буквите бяха прекалено дребни.

Дженесън побутна лупа към него.

— Наложи се да я използвам, за да прочета написаното.

Джилбърт се поколеба. Накрая взе картата и я разгледа. Опитваше се да си я представи като превключвател, който би могъл да задейства по-голям механизъм. Но какъв?

Огледа стаята. Още щом влезе, запамети най-близките източници на електричество и цялата мрежа. Някои линии стигаха до масата и захранваха вградената в нея електронна готварска машина. След малко вдигна глава.

— Дженесън, двамата с тебе ще сме неразделни отсега нататък — каза той. — Предполагам, че ще те изтеглят от Венера или с кораб, или с деформатор. Смятам да тръгна с тебе.

Агентът го изгледа особено.

— Не допускаш ли, че това може да се окаже опасно?

— О, да — засмя се Госейн. — Може.

Замълчаха.

Госейн нагоди картата към една от запаметените точки и избра простото съчетание от страх и съмнение като подтик за действие. Ако тези чувства се усилят в съзнанието му, картата ще бъде уеднаквена мигновено с точката извън стаята.

Тази предпазна мярка не му се виждаше достатъчна, но му се струваше, че трябва да рискува.

Нагласи лупата и се зачете.

„Госейн, деформаторът има очарователна особеност. Работи с електричество, но не проявява никакви по-необичайни свойства, дори когато е включен. Точно такова устройство е вградено в масата, до която седиш. Ако вече си прочел тези редове, хванат си в най-изтънчения капан, измислян някога за точно определен човек.“

И да бе изпитал страх, не можа да си го припомни по-късно.

Колелото се въртеше и блещукаше, а Госейн го зяпаше лениво, както си лежеше в колата. Най-сетне откъсна поглед от металния кръг и се обърна към разпрострялата се наблизо сграда. Издигаше се като огромно кълбо, само малка част от което се вижда над земята.

Той позволи на образа да проникне в съзнанието му и отначало не изпита нито тревога, нито недоумение. Усети, че сравнява тази картина с хотелската стая, където говореше с Дженесън. Тогава си помисли: „Аз съм Ашаргин“.

Представата не бе въплътена в думи, а беше неволно осъзнаване на собствената индивидуалност, заложена сякаш в органите и жлезите на тялото и приета като даденост от нервната система. Но не и този път. Джилбърт Госейн отхвърли простичкото твърдение с изненада, мигом превърнала се в остро безпокойство и объркване.

Топъл летен ветрец повя в лицето му. До грамадната постройка се виждаха и други, пръснати тук-там сред дърветата, които образуваха подобие на ограда. Зад тях се виждаше величествен заснежен връх.

— Ашаргин!

Госейн трепна от баритоновия вик, прозвучал на около педя от ухото му. Извъртя се рязко, но насред движението застина, защото видя пръстите си. Забрави дори да погледне мъжа, който му кресна. Вторачи се в ръцете си като ударен от мълния. Бяха тънки и крехки, съвсем различни от силните ръце с очертана мускулатура, които имаше Джилбърт Госейн.

И внезапно усети вътрешната разлика — слабост, мъждукаща жизнена сила, бъркотия от всякакви мисли. Не, не бяха мисли. Чувства, състояния на органи, които допреди малко са били под контрола на съвсем друго съзнание.