Алфред Вогт - Играчите на не-А

— Ха!

Дженесън се озърна сепнато. Виждаше само дървета и размити очертания на храсти, чуваше единствено съскането и плющенето на водопада. Тук-там грееха бледи светлинки, но нямаше никакви признаци за град.

— В цялата галактика не се среща дори подобие на венерианските градове — каза му Следовника. — Планирани и разположени са по съвсем необикновен начин. Всичко е общодостъпно — храна, превоз, подслон.

— Е, това доста ме улеснява.

— Не е точно така. Венерианците вече научиха, че и в други планетни системи живеят хора. След като бяха нападнати веднъж, ще се постараят да вземат предпазни мерки. Все пак ще имаш на разположение около седмица, а Госейн би трябвало да те намери през това време.

— А после? — попита Дженесън с вече събудено любопитство.

— Накарай го да дойде при тебе и му дай ето това.

Предметът проблесна в мрака и падна като лумнало езиче пламък. В тревата проблесна като огледало под ослепително обедно слънце.

— Няма да е толкова ярко на дневна светлина — увери го Следовника. — И помни, че трябва да му го дадеш в твоето жилище. Имаш ли въпроси?

Дженесън се пресегна внимателно и взе светещото нещо. Доста наподобяваше малка пластмасова карта, а на пипане беше гладко като стъкло. Имаше нещо напечатано, но не се разчиташе в тази тъмнина.

— А от него какво се очаква да прави?

— Да прочете съобщението.

Дженесън сви вежди.

— После какво ще стане?

— Не е нужно да знаеш. Просто изпълни указанията ми.

Дженесън помисли и се озъби.

— Преди малко казахте, че се налагало да поемем риск. Струва ми се, че от нас двамата само аз рискувам.

— Приятелю, уверявам те, че грешиш — изрече Следовника със стоманени нотки в гласа. — Но нека не затъваме в безсмислен спор. Имаш ли други въпроси?

Всъщност, каза си Дженесън, изобщо не се притеснявам за нищо.

— Не, нямам въпроси.

Замълчаха и след малко Следовника започна да избледнява. Другият не успя да определи точно в кой миг изчезна, но усети, че вече е сам.

Госейн погледна „картата“, после пак вдигна очи към Дженесън. Невъзмутимостта на този човек му беше интересна, защото даваше ключа към загадката на неговия характер. Дженесън беше солипсист и успяваше да уравновеси неврозата си, като придаваше свръхценност на своето поведение. Изпитваше потребност отново и отново да се самодоказва, като дразни търпението на по-овластените с наглостта си.

Обстановката на тази среща лице в лице беше типично венерианска. Седяха в стая, от която се излизаше на открита веранда и цъфтящите храсти бяха само на една ръка разстояние. Но жилището разполагаше с всички удобства — автоматична доставка на храна и обслужване, което правеше кухнята излишна.

Госейн се взираше враждебно в мъжа с хлътналите бузи. Задачата да открие Дженесън не го затрудни особено. Няколко междупланетни разговора (този път без излишни спънки), бърза проверка на хотелските регистри и стигна до края на следата.

Дженесън заговори пръв.

— Системата на тази планета ми е донякъде любопитна. Не мога да свикна с идеята за безплатна храна.

Госейн каза троснато:

— По-добре ще е да се разприказваш, защото какво ще направя с тебе зависи изцяло от твоята откровеност.

Ясните, сини, безстрашни очи го гледаха замислено.

— Ще ти кажа всичко, което ми е известно — най-после промълви Дженесън и вдигна рамене, — но не защото ме заплашваш. Просто не си правя труда да пазя тайни — свои или чужди.

Джилбърт беше готов да му повярва. Този агент на Следовника щеше да е голям късметлия, ако оцелее дори само още пет години, но поне искаше да съхрани самоуважението си през малкото оставащо му време. Дженесън описа отношенията си със Следовника и наистина изглеждаше достатъчно откровен. Бил в тайните служби на Най-великата Империя и някак привлякъл вниманието на сенчестата твар. Повтори дума по дума разговорите им. Накрая реши да се върне към онова, което будеше любопитството му.

— Тази галактика гъмжи от анархистични идеи, но досега не съм чувал някоя да е приложена успешно. Все се мъча да проумея как това не-Артисто… тоте…

— Наричай го просто не-А — помогна му Госейн.

— … как това не-А върши работа. Явно най-важното е хората да проявяват разум, но аз отказвам да повярвам, че е възможно.

Джилбърт не се впусна в обяснения. Иначе трябваше да обсъждат самия здрав разум, а за него само думите не стигаха. Ако Дженесън проявява искрен интерес, да отиде в някое основно училище. Другият мъж сигурно долови настроението му, защото пак сви рамене.